През годините четях спорадично и напосоки Тери Пратчет, никога не съм му бил баш отдаден фен, но дори аз знаех за полулегендарния статус на „Последният герой“, до която не всеки запален почитател се беше добрал. Затова и щом се появи от печатницата, си откраднах най-подло едно копие (надявам се да не ме приковат към някоя скала както Първия герой, с когото започва книгата) и въпреки намерението ми да я запазя за по-натам, още уикенда я отнесох.
Леле, илюстрациите! Да, с тях ще започна и според мен те са в сърцевината на магията в тази книга. Защото определено съм чел и много по-добри романи на Пратчет, най-малкото по-дълги, но тук редом с гения на Пратчет грее ярко и геният на Пол Кидби. И дори не знам кое от кое черпи живителна енергия – написаното и нарисуваното са в истинска симбиоза, преплетени и неразделими.
Сега, да сядам да ви преразказвам подробно действието, е лишено от смисъл, но поне мога да маркирам основното. Всички знаят поне малко от историята – че шепа старчоци с безброй приключения зад гърба си са поели на последната си мисия, която е насочена срещу боговете, които имат неприятния навик да си играят със съдбите на хората. И макар да са си поживели славно, тези вечни герои са натрупали достатъчно за какво да си връщат. Същевременно Ветинари разбира за тази лудория и с помощта – или „помощта“, с тях никога не си сигурен – на умниците от Невидимия университет и особено чрез опасно практичния ум на Леонардо да Куирм се сформира отряд, който да им попречи. Тънкият момент е, че мисията включва излитане в околодисковото пространство в чудат апарат, проверяване пътем на тая чудата теория за слоновете и костенурката, проверка на основните принципи на гравитацията и магията и още куп неща, които сумарно отвеждат към вероятността от гибел да е почти сигурна. Кой друг да е в апарата, ако не вездесъщият Ринсуинд, който просто не може да се отърве от доброволно насилническо участие във всичко, и капитан Керът, който вярва в принципната сила на закона навсякъде – и това за човек, който познава Анкх-Морпорк, си е цяло чудо.
„Последният герой“ е кратка и ударна, двете групи преживяват своя дял абсурдни приключения, преди да се сблъскат в чертога на боговете, където нещата поемат внезапен обрат. Но илюстрациите, ще повторя, ей това си заслужава да се разглежда пак и пак. Слагам тук само любимата ми, другите сами ще си ги видите 🙂
Пък след като наскоро се израдвах на „Примигване на екрана“, си чакам търпеливо “A Slip of the Keyboard”.
