Не беше ли желал винаги тъкмо това? Да изчезне. Може би всички го желаеха. По-късно щеше да си помисли, че това състояние е най-близкото до превръщането му в дух. Което по странен начин му носеше чувство за пълнота и облекчение. Защо тогава толкова отчаяно се борим със смъртта?
На теория „Последният рейнджър“ би трябвало да прилича на „Инструкторът“, но всъщност повече се родее с „Кучешките звезди“, нека навържа и трите издадени у нас книги на Питър Хелър в един възел. Или може да се каже, че е нещо средно между двете – защото Рен Хопър безспорно прилича на Джак, който просто искаше да бъде инструктор на богаташи, но бе намесен в нещо много по-голямо, от друга страна стремежът му към пълна усамотеност и бродене из дивата природа, цялата сурова мъжка самостойност и дори единащина определено напомнят за постапокалиптичната безутешност на оцелелия Хиг и неговия причудлив живот след края.
Всъщност главният герой в романа е паркът „Йелоустоун“, това опазено кътче от дивата природа, където колелото на живота се върти, както е било преди появата на човека… или поне така би трябвало да бъде. Всъщност хората са навсякъде, главно като любопитни зяпачи, и Рен основно се занимава с тях и безбройните проблеми, които възникват постоянно. Работата му е крайно разнообразна – от отпушване на задръстване до спасяване на дете от побесняла майка-лос. Друг вид посетители на парка са бракониерите – и точно около един такъв се завърта основната интрига, той е умен и безмилостен ловец, който преследва вълци така, както вълците преследват своята плячка. Това е директно предизвикателство към Хили, прочута изследователка на вълците, която живее в съседство с Рен и с когото имат някакъв вид крехко разбирателство – това на двама души, които нямат друго място на света, където биха могли да бъдат себе си. Двамата обитатели, които приемат парка за свой дом, и които са открили своя крехък ритъм на живот, са на мушката и на организация на опасни типове, които искат в парка да се възцарят законите на… хм, джунглата? Напрежението в романа незабележимо се покачва, минава се през заплашителни послания, стига се до капан за вълци, сключен около човешки крак, а след това вече и огнестрелните оръжия са в готовност, за да се стигне до неизбежната конфронтация.
Не съм съгласен с написаното на задната корица, че „Последният рейнджър“ е трилър – и „Инструкторът“ не беше в по-голямата си част, но към края преля в тази посока. Тук очаквах това преливане през цялото време, но то така и не дойде, така че бих характеризирал книгата по-скоро като приключенска, макар че и това е неточно. Всъщност това е роман за вид живот сред дивата природа, който позволява да я чуваш, виждаш, вкусваш и осезаваш себе си като част от нея, без да се откъсваш съвсем от човечеството. Рен е интересен герой, но твърде ми приличаше на Джак от споменатия вече друг роман, и двамата имаха тайните в миналото си и твърде романтизиран стремеж към откриването на любовта. Във всяко друго отношение книгата ми хареса, много различна е от всичко, което се издава у нас, обрисува рейнджърската професия без розови краски, а и има вградена много интригуваща информация за вълците и как функционират техните глутници, няма как човек да не изпита уважение към тези съвършени хищници. Които могат да се справят с всичко, освен с по-съвършените и безмилостни хищници в наше лице.
От същия автор
От същия жанр
