Последният войнишки император търси своя ауреус

След чудесната „Ловецът на пеперуди“ Костадин Костадинов ни дарява нова приказка, „Последният войнишки император“, която се простира между трети век от новата ера в Римската империя и мътните последни години на двадесети век по нашите земи. Сред историята, съчетала неопределена смес между реализъм и фантазия, се възправят поредицата кратко управлявали войнишки императори и техните редки и ценни златни ауреуси, мечтата на всеки запален колекционер. А онова късче магически реализъм, което влива туптяща кръв във вените на тази кратка книга, е възможността сенките на тези владетели, ненамерили покой в отвъдното, да разговарят с притежателя на монетите с техния лик, но само ако той може да ги види и чуе.

Точно такава дарба – или проклятие – има Императора, легендарен нумизмат и колекционер, който усеща къде в земята е заровено злато. Неговият мъчен живот се разкрива малко по малко сред страниците, живот, през който могат да се провидят историческите кривини на миналия век в България, и с когото се срещаме в заника на дните му в родопското село Тополка. Той все още може да налага волята си, но срещу него са се възправили новите силни на деня, нагли, невежи и агресивни, които ламтят да използват уменията му, както и за предполагаемото му несметно богатство. А той жадува само да завърши колекцията си от ауреуси и да постигне мечтата на своя живот.

През очите на млад мъж, който също притежава дарбата да вижда и чува отдавна мъртвите войнишки мператори, през нас като платно се тъче миналото и настоящето на Императора, драматичните събития, през които е минал и които ще го преследват до последния му дъх. Костадинов е избрал да разкаже историята си стегнато, да използва герой с ясен морален кодекс, да остави алчността и вероломството за антагонистите, както и да засегне иманярския занаят само бегло, всички догаждаме мащаба на тези престъпни занимания сред древните кости на българските земи. Нещо в романа ми напомни опрощаващия дух на „Омбре“ на Емил Тонев, още една приказка от едно от най-неприказните десетилетия в българската история, както и суровата присъда за онези години, която прави Мирослав Пенков в „Река в лабиринта“.