Може понякога да звуча нескромно, но разказът ми е истина. Днес държа на служба поети, които да ми съчиняват възхвали, но само защото това се очаква от един господар. Често се чудя защо тези стихоплетци трябва да получават пари. Те не орат и не сеят, не убиват врагове, не гледат добитък и не ловят риба. Просто вземат сребро в замяна на голи думи, а думите са безплатни. Хитър начин да преживяваш, ала всъщност ползата от тях е колкото от свещениците.
Странно се пресичат понякога книгите, които чета. Точно преди две-три седмици прочетох „Погребаният великан“ на Казуо Ишигуро, която дълбае из приказна Британия след легендарното царуване на Артур, а от няколко дни чета огромната „По-добрите ангели на човешката природа“ на Стивън Пинкър, изследваща насилието в миналото и в наши дни – още в началото в нея има една глава, която представя реалните измерения на насилието в епохата на рицарите, забулено в наши дни с романтичния плащ на лигави филми и книги. И точно като нещо средно между двете ми прозвуча „Последното кралство“ на добре познатия у нас Бърнард Корнуел, с която се начева поредицата „Саксонски хроники“, натуралистични и прями исторически романи за войните през IX-X век на Острова. Нахлуващите скандинавци първоначално с лекота подчиняват местните кралства, разкъсани и враждуващи помежду си, но после си счупват зъбите в „последното кралство“ – Уесекс, чието управление и защита е поето от наричания днес Алфред Велики. Именно около началото на неговото царуване се съсредоточава и първият том от поредицата.
Чувал съм жени да се оплакват, че нямали никаква власт и че светът се управлявал от мъжете. Това е вярно, но е вярно също и че жените имат властта да подтикват мъжете към бойното поле и към гроба отвъд него.
Събитията текат през погледа на Утред, син на саксонски благородник, чийто лек и сигурен живот приключва скоро след първата голяма датска експанзия, съчетана със заселване в Североизточна Британия. Пленен от нахлулите викинги (сборен термин за нападащи откъм морето скандинавци), той израства сред тях, минава през много премеждия, преди да се окаже разменна монета в сложната политическа обстановка. Разкъсан между произхода и самосъзнанието си, той сменя многократно страната, на която се бие, докато се изгражда като могъщ воин във времена, когато това е основното занятие на мъжете. Силен стимул за него да предпочита свободното датско общество е липсата на сковаващата религиозна йерархия при саксонците, където свещениците имат прекомерно много влияние и умело манипулират и благородниците, и обикновените хора. Корнуел стъпва върху широка база исторически факти, за да опише едно общество, което още си спомня старите си богове и ги почита тайно, докато християнството налага волята си по обичайния си насилнически маниер. Изобщо от книгата лъха мощен дух на скептицизъм към всичко без материално измерение и това силно ми допадна, всякакви романтични измишльотини изчезват, когато молещ се владетел бива накичен със стрели като таралеж, докато се уповава на своя бог да го спаси като някой си там светец от пантеона на уж монотеистичната религия. Или когато Корнуел пише прямо: „Тя беше почти на седемнайсет, а на тези години повечето ѝ връстнички вече бяха родили по три-четири деца или бяха умрели, опитвайки се да го сторят“ – той не се опитва да захаросва миналото, а го показва в доста неприятните краски, които са го доминирали. Здравият разум на главния му герой го кара постоянно да прави съпоставки между обичаите на двата воюващи народа и определено почти винаги датчаните печелят симпатиите му:
Прекарал съм много коледи в западносаксонския двор. Коледата е всъщност Юле, но допълнена с религия, и западносаксонците са успели да развалят зимния празник с църковни песнопения, мърморещи свещеници и безумно дълги проповеди. Юле трябва да носи радост и утеха, да бъде момент на топлина и светлина в сърцето на зимата, време за ядене, защото човек знае, че идват тежки месеци, когато храната е оскъдна и лед сковава земята, време да се веселиш, да се напиеш, да правиш щуротии и да се събудиш на сутринта, чудейки се дали изобщо ще дойдеш отново на себе си – но западносаксонците са поверили празника на свещениците, които са го направили не по-радостен от обикновено погребение.
Със сигурност Утред може да бъде оприличен на Тирион Ланистър, макар малко насилено и набързо Корнуел да описва както физическото му развитие до гигант, така и придобиването на страховити бойни умения. Изобщо в книгата дразни прелитането над мирните сезони и много по-описателно и подробно, почти сладострастно проследяване на битките и противопоставянията. Всъщност героите на Корнуел от датска страна напомнят силно на най-агресивните типове на Джо Абъркромби, подобни изкълчени имена и зловеща агресивност не може да не се понрави на всеки, който си пада по кървавите фентъзита. Разликата обаче – и тя не е в полза на Корнуел, е в проследяването на действието през гледната точка на един-единствен герой, което за почтитателите на автори като Джордж Р. Р. Мартин вероятно ще се стори ограничено. Определено и на мен ми се искаше и други герои да бъдат по-плътни и самостойни, но може би в следващите части и това ще се случи, авторът намеква ясно, че благопристойният, богобоязлив и развратен Алфред поне ще има все по-важна роля. В края на книгата има допълнението, описващо ясно на какви извори ляга поредицата, кое е исторически факт и кое – художествена измислица.
– Заклевам се, господарю – рекох, слагайки ръка на сърцето си, – че единствено го разубеждавам от неговото безразсъдство. – И това в общи линии бе вярно. Никога не бих подкрепял Етелуолд в по-буйните пориви на фантазията му, включващи бягство при датчаните или рязане гръкляна на чичо му. Насърчавах го само в пиенето, богохулството и ходенето по курви, но не считах тези неща за безразсъдни.
Е, след всички тези цитати е ясно – очаквам следващия том с нетърпение, едно птиченце ми каза, че ще се появи през лятото.
