Сред тихите сборници човек открива крещяща нужда от спокойствие, която не е и подозирал. Така ми се случи и с „Безпризорни ангели“ на Светослав Терзийски, и с „Тигър под дъжда“ на Тодор Николов, и със „Сянката на снега“ на Йосиф Перец. „Последното писмо до Бог“ на Начо Христосков ми донесе сходен тип усещане, съвпадайки удачно и с момент, в който точно исках да чета нещо смиряващо и успокояващо.
В тия разкази го има живота, описан от опитно перо, което не се стреми да впечатлява. Откъслечна роника на ежедневието, но поднесена с усет за момента, за мястото, където читателят да бъде включен в разказа – и мястото, в което трябва да бъде прекъсната връзката му, за да остане историята в него. Разказите не могат да бъдат характеризирани с обичайните определения „градски“ или „селски“, има типични представители и на двата вида, има и някаква смес от двете. За пореден път установявам, че подобни творби не могат да бъдат определени другояче, освен като човешки, докосващи разкази. В никой случай не са и тъжни или угнетяващи – има си хумор, има си смях, има тая искрица щастие, която осветява делника след сбъдването на дребните мечтания.
В края на книгата има и няколко микроразказа, един от които силно ме впечатли и си позволих да го препиша:
Роди се в трудолюбиво, но бедно семейство. Като младеж беше беден. На средна възраст работеше много, ала пак си остана беден. Старините си изкара в оскъдица.
Единствено краят му бе разточителен.
Болестта пристигна със златна колесница. Преди да потегли с душата му към небето, стоя край леглото му цели десет години.
Както казах в началото, това е тих сборник. След него е по-хубаво в шумния свят.
От същия жанр
