Останали са ми още два епизода от пети сезон на американския сериал House of Cards, а Франсис Ъндъруд се е овъртолил в интригите си и безогледното желание да запази властта на всяка цена… за доброто на нацията, разбира се. Вече май ми поопротивя, с този сезон трябваше да го приключат, а не да разтягат още тази сладострастна агония, но нейсе. Видно е вече обаче как миналото му започва да го застига, а погребаните (буквално и преносно) тайни са напът да възкръснат и да го сграбчат. В това отношение краят на оригиналната трилогия, която вдъхновява сериала, дава достатъчно идеи. „Последното раздаване“ завършва политическата епопея на амбиция и коварство, която бе начената с „Къща от карти“ и продължена с „Да изиграеш краля“. Сега Майкъл Добс е готов да разкъса своя любимец – Франсис Ъркарт. Ако това не направят първо народът, който ратува за кръв и зрелища, или съпартийците му, които като хиени се готвят да пируват с политическия му труп.
В първите две части от поредицата Ъркарт водеше упорита и постоянна борба – първо за да получи властта, а сетне за да я задържи в битка с краля. Той не подбираше средствата за тази цел и в крайна сметка получи своето – не просто победа, а пълно унижение на враговете си, публична клада, която жадните за развлечение маси да зяпат с наслада. Точно с една такава клада, но истинска, започва книгата – Добс ни връща в младостта на Ъркарт, когато служи в колониалните сили на остров Кипър, и там амбициозният младок извършва деяние, което ще го преследва до края на живота му. Точно този призрак от миналото се разбужда, когато в съвремието Ъркарт се заема да спасява вътрешното положение чрез външнополитически арбитраж между кипърските турци и гърци. Той е наясно, че е управлявал прекалено дълго и народът му е уморен от него – и вижда навсякъде потенциални съперници, дори сред своите собствени министри. Тази параноя, дори оправдана, го води през цялата книга – и в крайна сметка го отвежда към собствената му Голгота.
„Последното раздаване“ е по-тромава от предните две части, но ми допадна разширяване на фокуса на действието извън Уестминстър и политическите интриги в него. Ъркарт вече не е очарователен, вече не може да спечели читателската симпатия по никой начин – не знам дали Добс е целял да превърне образа му в отблъскващ фарс на демократичен тиранин, но това се е получило. Старото куче знае всички номера и дори повален, успява да се изправи и да започне отново да ръфа – което изпитват всички около него, дори когато мислят, че са напът да го сдавят окончателно. Краят е предвидим, но единственият възможен, добре направен с всичките си елементи, с цялата символика и иронията на последните изречения. След него оставяш книгата удовлетворен – и с ясно разбиране, че да се вярва на политик е най-пряката форма на непростима глупост.
Изключително силна трилогия, която се радвам, че излезе на български – и че имах възможност да направя втората и третата книга, след като първата ми хареса толкова много преди години.
От същия автор
От същите жанрове
