Една от нашумелите в последните години научнофантастични поредици заговори и на български – „Дневниците на един бот убиец“ на Марта Уелс започват с „Повреда във всички системи“. В нея на една наглед безобидна планета група учени си прави изследванията, докато всички те, както е обичайно, са охранявани от своята Единица за сигурност – скъпоструващ киборг, който не е нито съвсем машина, нито съвсем биологично същество, но при всички положения има смъртоносни способности, които правят изключително важни вложените в него ограничения да изпълнява заповеди и да не наранява околните. Само дето този конкретен конструкт е успял да хакне сам своите настройки – и всъщност се наслаждава на изцяло свободна воля, която, изненадващо, упражнява преимуществено в гледане на свалени сапунени сериали. И в напълно разбираемо за всеки читател желание да бъде оставен на мира.
Цялата новела тече през погледа на бота убиец, в чието минало се крие кървава тайна. Понастоящем обаче той (то?) чинно изпълнява задълженията си, макар и не по причините, по които всички околни очакват. Прави го не защото системите му повеляват, а защото просто така счита за редно. А съвсем скоро неговата свободна воля ще бъде поставена на изпитание – защото учените, които извършват абсолютно рутинно проучване, се натъкват на нещо неочаквано. И внезапно се оказват на прицела на някой, който иска да ги премахне бързо и ефективно. В паниката си те търсят врагове навсякъде – от компанията, която е подготвила цялата експедиция, до собствения им защитник, за когото скоро разбират, че не подлежи на контрол, както са мислели. А ситуацията става все по-напечена, мистериозни други ботове заплашват да убият всички, и в крайна сметка всичко ще се реши не чрез груба сила, а чрез надлъгване. Стига хората да могат да се доверят на своя бот убиец, който през цялото време реагира като типичен интроверт и се бори със самия себе си да прави това, което се приема за правилно.
Очевидно е, че „Повреда във всички системи“ е само въвеждаща в един обширен свят (видях, че деветата книга се пече), така че в малкото на брой страници Марта Уелс както ни запознава със своя странен герой, нито човек, нито машина, така и със света, който обитава, едно антагонистично бъдеще, в което човешката природа не се е променила особено и алчността определено продължава да бъде основен мотиватор. В книгата видях ред класически отгласи – разбира се, на първо място, Азимов с неговите прочути закони на роботиката, но имаше и примес от Артър Кларк и неговата трактовка на полудяла машина, която иска да унищожи тези, за които се грижи. Уелс определено не се опитва да антропоморфизира своя герой, дори обратното, стреми се да го направи странен и неразбираем, което на едно ниво дразни, но на друго отчитам, че така е по-реалистично и всъщност по-интересно от някое поредно клише. Очаквам следващите части да са по-добри, дано има публика за поредицата и да ги видим.