Повярвай ми, не те лъжа – а ти мен?

  Обикновено след празници се връщам с купчина книги и започвам да пиша за тях по реда на прочитане. Но „Повярвай ми“ бе толкова приятна изненада, че просто искам веднага да си кажа впечатленията, макар да я завърших едва преди броени часове. Предишната книга на Дж. П. Дилейни, „Момичето преди“, беше по-скоро обичайна за нароилите се по едно време романи с несигурни разказвачки, а доминантната мъжка фигура с тъмни желания банално отправяше към модните прекалено дълго време нюанси сиво. И двете съставки всъщност могат да бъдат открити и в настоящия роман, но Дилейни, който и да се крие под този псевдоним, е разбъркал по-добре нещата и е съградил далеч по-интригуващ трилър. И ако в нещо все пак ме губеше, то бе сюжетната връзка с един от гениалните литературни трилъри на нашето време – „Стръв“ на Хосе Карлос Сомоса.

   Клер е поредната хубавица, която иска да пробие в Америка – за разнообразие на Бродуей, не в Холивуд. Но тази мечта е трудно да се постигне, освен със скъпо обучение, а за да си плаща, върши не най-престижната работа. Служи за красива примамка за неверни мъже, които до един падат първо жертва на чара ѝ, а после на разоряващи бракоразводни дела. И нещата се движат приемливо, поне до момента, в който един мъж не поддава, а поръчителката на съблазняването, неговата съпруга, е открита жестоко убита на следната сутрин. И Клер е от последните хора, които са я видели жива, и дори сама тя попада за кратко под подозрение. Но скоро става ясно, че Патрик Фоглър, верният съпруг, е подозиран не само, че е убил жена си, но и че около него се редят куп кървави деяния над проститутки.

   Сега уменията на Клер могат да се окажат от полза, а нуждата ѝ от пари я прави податлива на амбициозни начинания. Тя приема да играе не просто стръв за една вечер, а за хващане на голямата риба, един истински психопат, който досега е оставал ненаказан. Но с влизането под кожата на новата си героиня актрисата поема и най-големия риск – да се окаже оплетена в отношения, от които не иска да излезе дори насила, а и да се окаже поредната жертва.

   Дилейни умее да гради напрежение с кратки глави, още с предната книга забелязах това. Трилърът лети стремително и постоянно сменя посоката си – задълбочаващите се чувства между Клер и Патрик се комбинират с мрачната мощ на поезията на Бодлер и дисфункционалните му отношения с жените, а опитите на полицията да удържи положението в крайна сметка водят до срив. Както и в предишната книга, внезапно разказвачът се оказва крайно несигурен, а всичко случващо се е аморфно и може да се промени за секунди. Краят бе по-скоро предвидим, но отвеждането до него беше изненада. Така че – да, „Повярвай ми“ е добър и лек трилър с макабрен нюанс на класическа поезия в най-разрушителната ѝ мощ.