Бях обещал да прочета тази книга в бъдеще неопределено. Петьо Ангелов беше замислил и дори започнал други, откъс от едната дори ми даде и да – това щеше да бъде страхотна книга. Но не успя да ги напише. Почина оня ден, смазан от всичко, което искаше да направи наведнъж. Един от най-страхотните хора, които съм познавал в живота си. Може би най-умният. Гарантирано най-полиезичният. Но посмъртните хвалби са вятър. Петьо беше Човек.
“Прагът” е книга за смъртта, научих го вчера в полунощ, когато се зачетох и не я оставих до края. Книга, която се движи на няколко нива и просто виждам как Петьо се подхилва, докато замъглява и заключва това, което иска да каже, а после посипва трошици за читателя. Хваща го и го завлича в миналото, забърквайки Иво Андрич в любовна история, без да го намесва и за миг в разказа. После запраща в бъдещето, дето една кралица без кралство трябва да извърви своята Голгота. А в настоящето най-прекрасното момиче на света лежи в болницата, а глупавият стар лекар опознава живота й през нейния дневник. И намира какво ли не…
Така и няма да мога да питам Петьо коя истинска случка е породила книгата. Няма да науча кое момиче е въплътената Мила, нито защо се случва всичко това с нея. Всъщност няма да разбера дори коя точно е реалността от трите възможни истории, всяка от които може да поеме сама тази тежест.
Не е толкова важна книгата, самият Петьо си казваше, че е само опит и нищо повече, истинските неща тепърва предстояха. И ще си останат предстоящи. Исках да ви разкажа за него покрай тази книга. Но не мога. Просто не мога да пиша за него в минало време, а гордият му рационален дух не би допуснал да разправям, че е на по-хубаво място. Иска ми се да е, но надали.
Снощи попаднах на този клип. Той казва всичко за Петьо, който ще запомня как напуска бойко офиса на издателството, пеейки Yellow Submarine във вариант за църковен хор, понесъл първите бройки на последната си завършена преведена книга, с която се гордееше страхотно – “Моралният пейзаж” на Сам Харис. Минути преди това беше пял на терасата под изливащият се порой, а аз не можех да спра да се смея. Е, това беше последният ни смях заедно, а имахме много, това поне беше привилегия.
Сбогом, приятелю.
От същия жанр
