Индия! Какво повече?!

   Помните ли „Химикал, шоколад и две рупии“, пъстрия и прекрасен пътепис за Индия, дело на двойка млади шемети – Елена Щерева и Николай Янков? Е, те пак са тук с нова порция добре подправена Индия, люта, ароматна и зашеметяващо екзотична, но този път под съпровода на мелодията им от кошницата изпълзяват девет красиви разказа в сборника „Прах от нозете“. Разбира се, в тях са вплетени техни лични преживявания, но и тази форма вече им дава възможност да стъпят една крачка отвъд реалността и да досъздадат истории по свой вкус, да вплетат разбиранията си и всичко, което ги движи – а те наистина са пътешественици и във физическия, и в духовния смисъл. Разказите са предадени с цветови код, който отговаря символично на духа им, но това ще си го откриете и оцените сами.

   Още първия разказ хвърля в дълбокото – шофьорът на автобус Рави се носи бясно по пътища и над пропасти, а в неговото раздрънкано возило човек се се докосва едновременно до смъртта и безсмъртието:

   В присъствието на Рави и най-големият атеист започваше да сплита ръце, да удря чело о земята, да рецитира свещени текстове, да дава обет за целомъдрие или за ритуално пробиване с шило, както и да призовава всяко същество от безкрайния божествен пантеон. Затова Рави приемаше работата си на шофьор не просто като професия, а като призвание. Той имаше мисията, макар и не съвсем осъзната, да прави хората по-праведни и будни… С негова помощ пътниците имаха възможността в рамките на два часа да постигнат не само победа над физичните закони и гравитацията, а и над телесните ограничения, като навлязат в дълбоките води на древното познание, наречено йога… Той беше способен да изцери безкръвно всички земни болежки – болки в ставите, артрит, мигрена, астма, вертиго, ишиас. Щом я хванеше за шията, тя започваше да се рони между пръстите му като пясък, пръскайки се в краката му на милиони частички. Тайната на Рави се криеше в това, че лекуваше със скалпела на смъртта, а всички страхове умираха пред лицето на този най-голям страх. Разбира се, Рави не подозираше за огромното въздействие, което оказва върху живота на своите пътници и този на пикочните им мехури, бълбукащи и блъскащи се в телесните им стени като топки в игра на скуош. За всичко това живееше в сладко неведение. Това, което най-вече го интересуваше, беше да стигне навреме.

    Сами виждате колко леко се рее речта на двамата автори (макар лично аз по принцип да съм скептичен към колаборациите, в случая нямам за какво да се хвана просто), а натам историите една след друга разказват забавни или драматични истории от живота в Индия, която обичам да наричам с думата „необзорима“ – лаишки, като човек, който само е чел за нея. Разказва се за студентите, които откриват свалките и сексуалната наслада пътем с лекциите по тантрическа философия; за красивата Джая, която не желае родителите да ѝ уредят ранен брак, но с нейния избраник май не всичко е наред; за пазителя на мечките Пунджа (много тъжен и красив разказ); за разносвача на храна, за чийто живот цял роман може да се напише – и колко простичка и вдъхновяваща философия има в него; за вменилия си почти святост джайнист и дразнещо убедения в „науката“ си астролог; за влюбения, който зарязва самолета за Лондон заради любов – но това не е холивудска боза, разбира се;  за един философски спор сред гмежта на гарата, докато наблизо всичко важно остава несвършено; притчата за блудния син в индийски вариант…

   Индия в тия страници е и позната, и изненадваща. Защото Елена и Николай са я бродили в наши дни, когато традицията и модерното са се смесили, сблъскали, вкопчили в люта битка или успяли да заживеят в мир, както безбройните индийски богове съжителстват в пъстрия им пантеон (не че в митовете им са чак толкоз мирни, разбира се). Това е Индия на младите, но и на старите, която има милион лица и още толкова настроения, която трябва едновременно да обичаш и мразиш, защото с безбройните си ръце дава всичко и нищо.

   Признавам, че двамата автори ме изненадаха силно с умелото си писане – на моменти се усещах, че гълтам страниците, затаил дъх, и хич не бих се изнандал, ако обърнех корицата и вместо две български имена видех това на Рана Дасгупта например. И точно тук намирам истинската стойност на „Прах от нозете“ – Елена и Николай са надмогнали тая пагубна локална сдържаност, която често мъчи наши иначе много талантливи автори. Чрез своите пътешествия те са освободили духа си и това си личи и в писането им, което е далеч наднационално – тези разкази, преведени добре на английски, биха намерили широка публика според мен. Но това не е толкова важно, качеството не винаги е основание за добри продажби на който и да е език – важна е искреността, енергията, радостта и съпричастието, които съжителстват по тия страници – и съм щастлив, че имах възможността да ги докосна.

   Надявам се двамата да успеят да съвместят тези противоречащи си увлечения – пътешествията и писането. Защото имат какво да видят, но и имат какво да кажат.