Очакванията са кофти нещо. В годината, в която излезе помитащата „Марсианецът“ на Анди Уеър, не очаквах друга велика фантастика, но ето че на хоризонта изгря „Правдата на Торен“ на Ан Леки, която сензационно обра най-големите фантастични награди. Зачаках с нетърпение, а „Бард“ ме зарадваха с превод още преди празниците – макар да взех 30 книги от панаира, точно тази исках да е сред първите. Започнах, продължих, преполових, устремих се към края, че и я завърших. И… какво, по дяволите?! Да, добра фантастична опера, да, оригинална идея, разпадащи се идентичности на героите, силен момент с неразбиране на половата идентификация, което прави диалозите забавни… но чак пък гениална и заслужаващ куп награди – не, това не, за разлика от тази на Уеър, която е от съвсем друга вселена.
След като още в първия абзац си казах приказката, мога спокойно да разчепкам книгата, която си има все пак достойнствата, макар че стремителното действие не е сред тях. Главният герой/героиня е останка от голям кораб – „Правдата на Торен“ – със собствен интелект, превозващ войници и опериращ не само чрез механични части, но и чрез множество тела на хора, загубили идентичността си. На едно ниво Леки ни разказва действието в миналото, когато корабът е цял, следи случващото се през много очи (авторката умело лавира между тези несамостойни индивиди, хареса ми), запознава ни с политическата конструкция на империята Радч, които анексират планета след планета, за да защитят религиозно чистата сърцевина на цивилизацията си. Действията им са брутални и ефикасни, сдържани само от чужда извънземна цивилизация с превъзхождаща технология и неразбираем разум. Радчаните не различават полове, нито главният ни герой, което води до добре предадени неясноти в идентичността на героите, определено интересна хрумка, която ми напомни на чудатите идентичности в „Слепоглед“ на Уотс – и той, и Леки използват фантастиката, за да сблъскат читателя с клишетата в съзнанието му.
В „наши“ дни останката от „Правдата на Торен“ търси отмъщение за унищожението на кораба, който векове наред е бил център на разума ѝ. Виновник е върховният ръководител на имперята, която/който също оперира чрез безброй тела и затова изглежда неунищожим. Там някъде се крие и тайна, която ще разтърси подредената система на радчанските вярвания и йерархическата подредба по домове, доста прилична на тази от „Дюн“ на Франк Хърбърт. Леки среща този осакатен разум с офицер, който преди хилядолетие в служил на „нейния“ кораб (тоест на самата нея/него, забавни са тези непредаваеми с лекота главоблъсканици), за който се чувства отговорен (през почти цялата книга мисли за него в женски род, макар че още в началото имаме ясна податка за пола). Въобще самото действие си е банално – самотен воин дири отмъщение срещу всемогъщата власт, но формата на разказа прави романа по-интересен от средностатистическо забавление.
По някакъв начин „Правдата на Торен“ ми напомни силно на „Левиатан се пробужда“ на Джеймс Кори – приятно начало на поредица, но без усещане за нетърпение за следващите части.
От същия жанр
