– Сега вече има много нови марки – словенски, хърватски, а скоро ще има и македонски, и босненски.
Прекрасни времена настават за нас, филателистите, не мислиш ли?
Войната, която пропуснах, така си я наричам трагедията, която разкъса Югославия. Дори съм бил там скоро след ония времена, но какво съм разбирал, нищичко, дете, което пресича границата през нощта с още безброй жители на бедняшкия северозападен край, за да помогне на родителите си да продадат нещо в Зайчар или Ниш и да вържат бюджета до идването на по-добри времена. Е, по-добри не дойдоха май. Но югославяните успяха да се справят със себе си и зверовете, които се събудиха в тях, двуглавите зверове на религията и национализма, двете зейнали пасти, които се хранят взаимно, но все остават незаситени и искат още и още кръв. Много книги съм чел за войната в Югославия – от исторически трудове, през мемоари, та до романи, но една остава винаги в главата ми: „Нож“ на Вук Драшкович. От скоро към нея се присъедини и „Аз още броя дните“ на Георги Бърдаров. А сега ще има и трета – „Предателства. Разкази за война и страст“ на Йосип Новакович.
А тя, третата, има достойнството да не разказва страховити истории и дори далеч не е само за войната в Югославия, но я засяга в най-хубавите разкази. Новакович е избрал по-трудното – да опише реалността на войната през по-обикновени, но не по-малко въздействащи истории, но и да излезе хронологически от военните години, да опише какво се случва сетне. Не е избрал трагично-драматичен тон, позволява на естествения човешки хумор да избуява дори там, където привидно не би трябвало да има почва за него. Допадна ми и че не се е центрирал само върху последната война, а хвърля поглед и назад, например в разказа „Марката“, разказващ за един от съратниците на Гаврило Принцип и неговата съдба.
Прибира се Муджо от Германия и влиза в Тузла с нов мерцедес. Смъква прозореца и почва да маха на хората по улицата. „Какво си се размахал – питал го приятелят му Джамал. – Вече кажи-речи всеки кара мерцедес.“ „Така е – съгласил се Муджо, – прав си, ама не всеки има ръце.“
„Жлъч(ка)“ е точно от тия разкази „отвъд“ войната, който проследява два белега – един на тялото и един в ума. И че времето не винаги е добър лечител. „Среднощни посетители“ също се развива далеч от военните години, не ми седеше на място този разказ, макар да е добър сам по себе си, но не и в контекста на сборника. „Съседи“ е сърцето на книгата – историята на сръбско семейство на хърватска територия, което се лута и мае в невъзможност да остави всичко и да бяга от доскорошните си съседи и приятели. „Градушка“ е единственият наистина военен разказ, описва участта на една бойна част босненци, които нападат сръбски отряд с всички обрати и последствия. „Пурпурно сърце“ е втрисаща история за един мъж, който има нужда от ново сърце, но донор не се намира лесно.
„Снежен прах“ е разказът, който ще запомня. За момчето, което става за смях в училище, и бяга в планината; там попада на войници, които се готвят да бомбардират неговото градче. И последното изречение на разказа, което стисва за шията – ще ви го препиша, макар да няма сила вън от предходните: „Открил бе най-хубавата професия на света за едно момче.“
„Бюстът на Чайковски“ е от разказите във втората част на подзаглавието – „и страст“. Красива история за балет в Русия, едно дете и едно красиво момиче. Новакович умее да описва деликатно силни емоции, без да изпада във вулгарност или преиграване. „Мостът под Дунава“ е трагикомична (повече траги) история за сърби-бегълци от Хърватия, заселили се в Нови Сад, и трудната им адаптация към живота там, докато тримата им синове остават да воюват. За завършек на сборника сполучливо е поставен разказът „Ребра“, който проследява борбата на една майка да спаси сина си от войната, след като тя вече е сдъвкала мъжа ѝ.
„Предателства“ на Йосип Новакович трябва да бъде четена, напомни ми някак си на друг любим сборник – „Птиците идват да умрат в Перу“ на Ромен Гари.
Експресивно ревю за сборника има в „На по книга, две“.
От същите жанрове
