Предстоят ли най-добрите дни за човечеството – или идва упадък?

Журналистите пишат за самолетни катастрофи, а не за излетелите самолети. Докато лошите неща не изчезнат напълно от лицето на Земята, винаги ще има достатъчно, за да напълнят новините. И хората ще вярват, както вярват от векове, че светът се разпада. 

   Имам смътното усещане, че съм писал вече това, но в такъв случай просто ще перифразирам пак Адамс: „Панаирът във Франкфурт – четем там – е голям. Наистина голям. Просто няма да повярвате колко изключително невероятно невъобразимо голям е той. Вие сигурно си мислите, че до аптеката пътят е много дълъг, ама в сравнение с панаира във Франкфурт това е направо нищо работа. Слушайте…“ И така, разхождам си се аз из тоя ми ти голям панаир, вече съм опитен книготърсач и съм планирал двукратно обхождане на най-важните секции и поне еднократно на тези, от които не очаквам кой знае какво. И все пак и от тях чинно събирам хартиени каталози, които в някоя почивка разсеяно разглеждам с чаша отвратително по немски кафе. И точно там видях тази книга. И зяпнах. Пинкър! Ридли! Гладуел! Че и Ботон, когото поне съм чувал, макар и да не съм го чел. И четиримата в дебат за бъдещето на човечеството! Е, как мигновено да не се изстрелям обратно към този щанд и да направя така нужния ми контакт?!

   Ето така открих „Предстоят ли най-добрите дни за човечеството?“ – правата бяха в едно малко канадско издателство, което посмъртно нямаше да знам, че съществува, ако не бях минал покрай щанда им на панаира. И това е една от причините тази книга да ми е така ценна, защото точно като Пипи бях редови нещотърсач – и си намерих нещото, което, откъдето и да го погледнеш, не е точно спунк, но пък вълнува като него.

Защо Швейцария и страните като нея не са перфек­тни? Ами, първо защото идиотщината не се заличава чрез ум и разум. Великото обещание на Просветлението е, че ако кажете на хората какво е правилно да вършат, те ще го направят, че злото е следствие от невежеството. Не е така. Идиотщината е по-упорита. Бедността няма да бъде за­личена чрез повишаването на брутния вътрешен продукт (БВП). Има милионери и милиардери, които не могат да се наситят. Именно това е истинското определение на бедността – чувството, че нямаш достатъчно. За жалост, то се засилва и съществува при всякакви доходи. Войната не е еманация на злия умисъл, насилието и жестокостта. Такива неща се срещат в обществата, макар и хората да не се пребиват едни други до смърт.

    Дебатите на Мунк са големи публични събития, на които се канят световноизвестни личности, за да дебатират ключови събития. Освен гореспоменатите имена в дебатите са участвали хора като Ан Епълбаум, Тони Блеър, Кристофър Хичънс (!!!), Гари Каспаров, Пол Кругман, Дейвид Кисинджър и др. Но точно този конкретен дебат за мен бе най-интересен, защото сблъсква не само автори, на които се възхищавам, но и засяга за мен най-важната тема: бъдещето на човечеството и посоката, в която сме поели.

А нещата, които се влошават – трафикът, затлъстя­ването – са проблеми на изобилието. Ето и нещо забавно: повечето подобрения са постепенни и затова не попадат в новините. Лошите новини обаче идват изведнъж. В нови­ните попадат автомобилните катастрофи. Намаляването на детската смъртност не е в новините. И както каза Стив, всяка година средностатистическият човек на планетата става по-богат, по-здрав, по-щастлив, по-умен, по-чист, по-мил, по-свободен, живее по-сигурно и по-мирно… и е по-равнопоставен.

     Откровено казано, не ми се задълбава в преразказване дори на основните тези, маркирал съм ги бегло на задната корица, а и тук споменатите цитати дават представа. Само бих искал да изразя дълбокото си разочарование от личните нападки, към които Гладуел и Ботон прибегнаха твърде бързо и на които залагаха твърде силно, за да се противопоставят на фактологичния подход на Пинкър и Ридли. Още повече че позоваване на страданията на литературни герои, изправени срещу страданията или щастието на реални хора, дори на мен, който съм обсебен от литературата, ми идва в повече. Но сами може да прочетете, все пак са само стотина странички с едър шрифт.

   Вярно, всеки търси в подобни спорове потвърждение на личните си убеждения, и аз несъмнено изначално бях на страната на Пинкър и Ридли, най-малкото и защото те са изключителни автори, ето какво съм писал за техни книги: „Как работи умът?“, „По-добрите ангели на нашата природа“, „Просвещение сега“, „Еволюция на всичко“, „Червената царица“. Харесвам и книгите на Гладуел „Какво видя кучето“ и „Давид и Голиат“.

РЪДИАРД ГРИФИТС: Има ли събитие или идея, което би те накарало да се усъмниш в тезата си?

МАТ РИДЛИ: Има неща, които ме притесняват – тенденции, насочили се по погрешен път. Ако се засилят, биха могли да прекъснат прогреса и подобрението.

РЪДИАРД ГРИФИТС: Например?

МАТ РИДЛИ: Суеверието. Все повече и повече хора в света се възпитават с фундаменталистки версии на религията. Не говоря за някоя конкретна религия, говоря за всички религии. Но хората, увлечени по най-фунтаменталистките крайности на различните религии, имат повече деца в буквалния смисъл на думата. Сега, ако децата станат като родителите си, което, за щастие, често пъти не се случва, може да се стигне до огромно увеличение на броя на хората, готови да станат екстремисти и фундаменталисти във възгледите си. В ста­рите времена това не е било проблем, тъй като всички са искали да имат колкото се може повече деца и отделни­те крайни единици са потъвали сред децата на разумни­те хора. Днес обаче съм леко притеснен, че неразумните хора имат повече деца от разумните, ако ми позволите да използвам този израз, без да искам да обидя някого.