Длъжен съм да започна с някои уточнения. Първо, „Премълчаваната история на САЩ“ е книга, предназначена за американската публика, и макар да ми звучи направо страшно, ако описаните неща вътре са им непознати, приемам, че стилът е нарочно по-лек и залага силно на медийни източници, а по-рядко на исторически книги и анализи. Второ, приемам, че това е книга, насочена към читатели, които не са изчели един тон книги, посветени на историята на XX век и затова няма да му диря кусур на Стоун, че в уж премълчаната му история 90% от фактите са си известни и в тях няма нищичко сензационно или противно на обичайната трактовка на събитията. До голяма степен може да се каже, че това е книга, която сбира на едно място тезите на Нейоми Клайн („Шоковата доктрина“), Гор Видал („Вечна война за вечен мир“), Ноам Чомски („Провалени държави“), Пол Джонсън („Съвременността. Светът от 20-те до 90-те.“ и „История на американския народ“), Тим Уайнър („Наследство от пепелища“) и други, омешва ги със солидно количество медийни материали и добавя погромяваща доза критика към Буш Младши и Обама.
Режисьорът Оливър Стоун и историкът Питър Кузник (личното ми мнение е, че това е основно книга на втория) се съсредоточават изцяло в XX и малко от началото на XXI век. Разказът тече леко, без да задълбава и се съсредоточава изключително във фактологичната страна на нещата, без наличие на сериозни анализи. Заложено е силно на обрисуването на водещите исторически лица като хора – а портретите за някои са доста черни – освен вече споменатите Буш и Обама, Рейгън е изтипосан по много различен от популярния му образ: като арогантен невежа, чиято войнствена риторика събужда позадрямалата надпревара във въоръжаването. Любопитно е – и това е недостатък, – че съветските лидери са представени почти изключително в позитивна светлина, което ми е силно неразбираемо, историята не е черно и бяло, едните не са добри, другите лоши, но нейсе. Огромната част от книгата е просто описание на събитията от американската история – въвличането в двете световни войни, ползите, които бизнесът има от тях, вътрешните вълнения (на Мартин Лутер Кинг и движението срещу сегрегацията не е обърнато точно никакво внимание) са малко по-неглижирани, изключвам пацифистките движения, пространно са описани множеството военни намеси в Централна и Южна Америка, забъркването във Виетнам и унизителното поражение, за да се стигне до Пустинна буря и 11 септември. Стоун и Кузник изцяло застават зад официалната версия за атентатите, та не очаквайте да четете поредната конспирационна теория.
Още в началото двамата автори пишат нещо, което се отнася и до нас и е много важно:
Защото американците, както и всички останали хора, са роби на собствените си видения за миналото и не проумяват, че разбирането им за историята оформя поведението им в настоящето. То определя самото възприятие за възможното и постижимото. В резултат на това, много хора са загубили способността да си представят, че светът може да е по-различен и по-добър от днешната реалност.
Стоун и Кузник се облягат удобно на обяснението, че месианството оправдава много от постъпките на лидерите на САЩ. Двамата се пресягат чак до XVII век, за да измъкнат зародиша на тази идея, а по-късно я вадят от речи на различни политици, нещо, което на мен лично ми се струва неоправдано, защото тези речи са предназначени да влияят на определена аудитория, не да са исторически пътеводители:
Зейналата празнота в знанията по история се запълва с митове. Един от тях е егоистичната идея, формулирана от Джон Уинтроп на борда на кораба „Арбела” през 1630 година, че Америка ще бъде като „град върху хълм”, създаден от божественото провидение – пътеводна светлина, която останалият свят трябва да следва. Според подобни разсъждения, Съединените щати превъзхождат значително останалия покварен и користен свят.
Ако не сте чели „Вечна война за вечен мир“ на Видал, определено ще ви бъдат интересни огромното количество военни операции, които САЩ провеждат, за да свалят неизгодни им правителства – гледна точка, която определено ги поставя на една нога с действията на СССР в Източна Европа. Ето един пример от войната във Филипините през 1899 г.:
Някои от войниците с радост се подчиняват. Един от тях пише в писмо до роднините си: „Кръвта ни кипеше и единственото ни желание беше да избием чернилките… Да се убиват хора, е много по-хубаво от лова на зайци.” Американските офицери пращат стотици хиляди в концлагери.
Книгата има тежест в частите, в които се описва как бизнесът пряко се облагодетелства от американската външна политика и дори до голяма степен я насочва. Христоматийните примери от последното десетилетие, когато корпорации, пряко свързани с водещи американски политици, се облагодетелстваха с лесни милиарди покрай войните в Афганистан и Ирак, водят произхода си от век назад. Стоун и Кузник са намерили златен извор за тази си теза – думи на генерал-майор Смедли Бътлър, воювал срещу Испания, във Филипините, при въстанието на боксерите в Китай и във Първата световна война, командвал куп операции в Централна Америка. В края на службата си той казва:
„През 1914 с моя помощ Мексико и Тампико се превърнаха в сигурно място за американските нефтени интереси. Също с моя помощ Хаити и Куба приеха момчетата от „Нешънъл Сити Банк“, които само прибираха печалбите. Помогнах да бъдат покорени половин дузина централноамерикански републики заради интересите на Уолстрийт. Историята на рекетьорството ми е дълга. От 1909 до 1912 година помагах при прочистването на Никарагуа заради международната банка на братята Браун. През 1916 създадох условия за утвърждаване на американските интереси в захарната индустрия в Доминиканската република. В Китай пък пробих пътя на „Стандард Ойл”.
През всичките тези години бях много добър в рекета, както биха казали момчетата на улицата. Връщайки се назад, ми се струва, че дори и Ал Капоне има какво да научи от мен. В най-добрите си времена той е рекетирал три квартала. Аз действах на цели три континента.”
Продължавайки в тази посока, авторите посочват и връзките между американски и немски корпорации, които не страдат особено от двете войни, които водят държавите помежду си. Това е област от историята, която ми е преинтересна, но за съжаление има много малко информация по темата – защото политиката е едно, но същинските механизми са отзад и именно там нещата изглеждат много различни.
Установява се, че американските и чуждестранни оръжейни дилъри са си поделили международните пазари чрез картелни споразумения, обменяйки са секретна информация и печалби и са участвали в изграждането германски подводници, потапяли съюзническите кораби по време на Първата световна война. Впоследствие американските компании се включват и във въоръжаването на нацистка Германия. Служители от „Юнайтед еъркрафт” и „Прат и Уитни” свидетелстват, че са продавали самолети и въздухоплавателно оборудване на Германия, като твърдят, че продажбите са „с търговска, а не военна цел“. Най изразява недоверие. „Да не би да искате да кажете, че по време на преговорите изобщо не ви е хрумнало, че Германия купува самолети с военна цел?”, пита той. Държавният секретар Кордел Хъл подчертава, че от 1921 година насам американската политика е против продажбата на каквото и да било военно оборудване на Германия.
–-
И Форд, и Уотсън вероятно са си извлекли поуки. През 1937 немската дъщерна фирма на Форд произвежда тежкотоварни камиони и транспортни средства за Вермахта. През юли 1939 дъщерната фирма се прекръства на „Форд Верке”. „Фарбен”, по късно обвинени в престъпления срещу човечеството заради производството на каучук в Аушвиц и доставката на прочутия „Циклон Б” за унищожение на евреите, притежава 15% от компанията. В началото на войната Форд и „Дженерал Мотърс” все още контролира германските си дъщерни фирми, които владеят немската автомобилна индустрия. Дори се подчиняват на нарежданията на немското правителство да приведат отново в готовност заводите за военна продукция, като същевременно не се подчиняват на подобни искания от американското правителство за привеждане в готовност на фабриките си в САЩ. Слоун оправдава това поведение през март 1939 след нацистката окупация на Чехословакия с думите, че производството в Германия е „много печелившо”. Вътрешната политика на Германия, настояват той, „не е работа на ръководството на „Дженерал Мотърс”. „Опел” започва да произвежда бойни самилети в завода си в Руселсхайм, като осигурява 50% от двигателите на немските бомбардировачи със среден обсег JU-88, като същевременно подпомага разработването на първия реактивен изтребител в света, МЕ-262, способен да развива скорост, по-голяма със сто мили в час отколкото американския „Мустанг” Р-501. В знак на благодарност, през 1938 година, четири месеца след като Германия е анексирала Австрия, нацисткото правителство награждава Хенри Форд с Великия кръст на германския ореля. Един месец е отличен и Джеймс Муни, директорът на европейските поделения на „Дженерал Мотърс”. По време на войната Форд губи контрол върху дъщерните си компании в Германия, „Форд Верке” снабдява нацисткия режим с оръжие и използва като роби затворници от близкия концлагер Бухенвалд. След като бившата затворничка Елза Иванова завежда дело срещу компанията през 1998, „Форд Мотор” наема цяла армия от изследователи и адвокати, които да потулят истината и да изградтя образа й на „оръжие на демокрацията.” Непосредствено след войната обаче „Форд Верке” е наречен „арсенал на нацизма” в доклад на американския военен следовател Хенри Шнайдер. А както разкрива Брадфорд Снел по време разследването си на монопола в автомобилната индустрия, чрез „световното си господство в автомобилната индустрия, „Дженерал Мотърс” и „Форд” се превръщат в основни доставчици и на фашистките, и на демократичните сили.”
Хенри Форд не само доставя камиони на немската армия, но и помага на нацистите да формулират ясно отвратителната си идеология. През 1921 той публикува сборник антисемитски статии със заглавието „Международният евреин”, който става любимо четиво за бъдещите нацистки лидери. Също така финансира издаването на половин милион екземпляра на „Протоколите на ционските мъдреци”. Фактът, че протоколите са признати за фалшификат, не го възпира. Балдур фон Ширах, водач на „Хитлерюнге“ и военновременен губернатор на окупираната от нацистите Виена, свидетелства по време на Нюрнбергския процес:
„Най-влиятелната антисемитска книга, която прочетох по онова време, беше книгата на Хенри Форд „Международният евреин”. Прочетох я и станах антисемит. Тази книга направи огромно впечатление на мен и на приятелите ми, защото виждахме в Хенри Форд пример за успял човек и за прогресивна социална политика. В бедната и окаяна Германия от онова време младежите гледаха към Америка …а за нас Хенри Форд беше въплъщение на Америка…Ако според него евреите бяха виновни, ние, естествено, му вярвахме.”
Стоун и Кузник обръщат внимание и на маниите и шарлатаниите, които завладяват лековерното американско общество, много подобни на тези, които властват днес и които Бен Голдейкър громи в „Псевдонауката“:
Докато чакат атомната енергия да бъде впрегната в създаването на нов рай на земята, хората полудяват по лечебната сила на радия и другите радиоактивни елементи Според мнозина радиоактивните елементи лекуват всякакви болести – от плешивост и ревматизъм до лошо храносмилане и високо кръвно налягане. Регистрирани са над осемдесет лекарствени средства с радиоактивни съставки под формата на таблетки, ампули, инхалатори, соли за баня, мазила, свещички или дори шоколадови бонбони. Уилям Бейли твърди, че продуктите на лабораториите „Бейли” в Ист Ориндж, Ню Джърси, лекуват всичко, от метеоризъм до полова немощ. Сред продуктите му е т. нар. радиоендокринатор, който се носи около врата, за да лекува щитовидната жлеза, около тялото, за да стимулира жлезите с вътрешна секреция и яйчниците, или под скротума, в специален бандаж. Най-популярна е напитката „Радитор“, чиято най-известна жертва е богатият индустриалец от Питсбърг Ебън Байърс. Лекарят на Байърс му препоръчва „Радитор” заради рана на ръката. През декември 1927 той започва да пие по няколко бутилки на ден. Твърди, че благодарение на лекарството усеща прилив на жизненост и сексуална енергия и дори го препоръчва на любовниците си като афродизиак. До 1931 вече поглъща между 1000 и 1 500 бутилки и здравето му рязко се влошава. Байърс отслабва, има пристъпи на главоболие, зъбите му опадат. Според лекарите в тялото му протичат бързи процеси на разлагане. Горната му челюст пада, по черепа се появяват дупки и само за няколко дни той умира.
Абсурдните проекти не са патент само на комунистите, както често се обяснява по нашите ширини:
През 1958 година Съединените щати предприемат още по-амбициозно, грандиозно и абсурдно начинание, ръководено от Комитета по атомна енергия – операция „Плуг“, чиято цел е да покаже, че атомната енергия може да се използва за мирни цели. През септември 1957 е взривена бомба с мощност от два килотона в планинска местност в Невада, за да се прокара нов път. Уилард Либи, който през 1954 заема мястото на твърде независимия Хенри Смит като единствения учен в комисията, съобщава, че радиоактивното замърсяване в Невада е изцяло абсорбирано от планината…
В заключение: книгата според мен е полезна в разбиването на някои митове, които властват и у нас, че западните демокрации са винаги на добрата страна, защото, видиш ли, са срещу комунизма, който по дефиниция е лош. Факт – това, което липсва в книгата, е балансирано показване на ужасите и от другата страна на Желязната завеса, които са само маркирани. Ако човек си оформя мнението по тази книга, ще остане с впечатление, че СССР са миролюбива империя, която лошите американци са принудили да се милитаризира – разбира се, че това не е вярно, но е важно да се знае и какви грешки (или нарочни постъпки) извършват американските лидери за започването на Студената война и натрупването на безумни количества ядрено и конвенционално оръжие.
В историята няма добри и лоши, каквото и да пише в речите и в медиите от това време. Всичко е оплетено във възел и само познаването на колкото се може повече факти спомага за ориентиране защо нещо се е случило и какви са били възможностите да се поеме в друга посока. Четейки „Премълчаваната история на САЩ“, видях как авторите отбелязват няколко ключови момента, в които нещата е можело да бъдат променени, но различни причини са осуетявали иначе добрите стремежи. Въпросът е – след всичко изписано тук дали човек ще се отчая, че всички са маскари или ще приеме една по-нюансирана и усложнена гледна точка за света, която отразява по-вярно неговата същност?
От същите жанрове
