За такива книги се пише трудно, мъчително. Нещо стисва гърлото ти, четеш, а отвътре ти дълбае, дупчи сърцето, оставя незапълними спомени.
Детство като никое друго. Глад. И още глад, колкото се може повече глад. Почти колкото да се нахраниш с него и пак гладен да останеш. Глад глад не избива. “Глад”-ът на Хамсун е болезнен, но разбираем. Гладът на двете Кузминчета е смазващ, непрекъснат, неизчерпаем. Безкраен като вселената глад.
Не си представяйте две окаяни деца, влачещи се без сили и просещи милостиня от безчувствените минувачи. Кузминчетата са перфектно приспособени към своята кошмарна реалност, в която аз и вие щяхме да загинем за седмица-две. Те са сирачета, които могат да откраднат за секунда, да избягат и за по-малко, да измислят и най-безумния план, за да се доберат до плячка. Дори да дълбаят тунел в замръзналата руска земя, за да се вмъкнат в жадуваната хлебарница, този рай на изобилието, на ХЛЯБА, от който те са виждали само малки късчета. Кузминчетата могат да ядат всичко, не се гнусят от нищо, щом са заедно, вселената ще се преобърне, но с нещо ще залъжат стомахчетата.
Около тях бушува войната. Онази, която за руснаците е с главна буква, с или без теории от типа на Суворовата. Когато никой не се интересува от безбройните сираци, само да не се пречкат. И когато цели народи биват разместени, а на тяхно място заселват кой ли не. В ширналия се безлюден Кавказ попадат и сирачетата. Там храна се намира, трупат се запаси от безценно сладко… но има още нещо, има заплаха във въздуха, в напрежението, в изоставените ниви, в призраците на липсващите…
Които може да се върнат. И да мъстят. Кузминчета, бягайте! Бягайте бързо, бягайте страстно, бягайте както само вие можете! Смъртта иска да ви изяде, нищо че животът не ви е угоил…
Приставкин е унищожителен. През почти цялата книга разказва спокойно, дори весело, през смях, за патилата на двете братчета – Колка и Сашка – за ада, който те приемат за нормален живот. В Русия, която е загубила себе си. Гладът е нормален, болката е нормална, безумието е нормално. Нищо не може да изненада Кузминчетата, освен може би проявената добрина без нищо срещу нея, или пък срещата с жена, която може да се превърне в майка и колко страшно е всъщност това.
Мога да пиша още много за тази велика книга. Още повече, че Приставкин разказва до голяма степен въз основа на своите спомени – това не е черногледа историческа фикция, не е и антиутопична измислица – това е реалност, отминала не толкова отдавна и все още съществуваща в гадните кътчета на планетата. Но да не навлизам в тази тема. “Пренощува облачето златно” е от книгите, които трябва да се четат в училище, за да се научат наглите хлапета, че светът не е създаден за тяхното лично егоистично удоволствие.
Искам да преиздам тази книга. Престъпление е да я няма по книжарниците и захаросаната “тийн” литература да е единствената норма.
От същите жанрове
