Странно е да пишеш ревю на класическа книга, която се предполага, че всички са чели волю или не. Всъщност ще си призная – това е единствената руска класика, която съм чел, а вече и двукратно, благодарение на прохождащия литературен клуб под шапката на сайта azcheta.com, за който тепърва ще пиша в бъдеще.
Да ви разказвам съдържанието няма смисъл. Чудно ми е друго – само аз ли смятам, че книгата спокойно можеше да бъде доста по-тънка? Мисля, че има купища диалози, които с нищичко не допринасят за действието или обрисуването на героите – просто пространни сложни и натруфени диалози. Хубаво, тогава са говорели така, превземали са се до безкрай. Като пример бих посочил майката на Расколников – нейното присъствие и реплики са напълно излишно във всички сцени, тя е само като сянка-придружител на дъщеря си.
От друга страна ми допадна страшно тихата (и не чак толкова тиха в края) лудост на Катерина Ивановна, която затъва в своя си свят, докато фантазната й реалност не заменя зловещите злочестия около й. Свридригайлов също ми допадна с бохемския си непукизъм. И лекотата, с която си тегли куршума.
За Расколников не ми се пише, да си призная. При първия ми прочит на книгата преди години се бях съсредоточил погрешно върху него и затова не останах удовлетворен. Сега при втория реших да го оставя встрани и да се съсредоточа във върволицата хора около му и нещата застанаха на фокус – не е важно престъплението и наказанието – важно е какви хора има около теб. Ако държиш на тях, може да си позволиш истината, както в случая със Соня. Ако са ти безразлични или ненавистни, лесно е да лъжеш, както става с полицаите. Въпрос не на съвест, а на обкръжение.
Предполагам, че сега ще се разгори дискусия и на това разчитам. Опровергайте ме, смажете ме, погромете ме. Но нека поговорим за книги, а не за времето навън. Моля.