„За мен преводачите са по-важни от мнозинството български писатели.“
Марин Бодаков
Длъжен съм да започна с признание. Не съм чел нито един от авторите, които се споменават в сборника с интервюта „Преведе от“, съставен от Марин Бодаков. Не е леко да си кажеш, че сериозната, високата литература ти е практически непозната, но това е факт, от който не мога да избягам. Вярвам, че един ден ще стигна до нея.
Защото аз не искам просто да я прочета. Искам да я разбера, да я вдъхна, да я вградя в себе си, в ума и същността си. В момента знам, че не ми е узряла главата за подобно нещо. Затова и „Одисей“ стои на лавицата търпеливо и стоически – и неговото време ще дойде, след десетилетие-две. Когато няма да е неразбираем, а, стъпил върху хиляди други книги, ще стигна до него.
„Авторът със своя език създава националната литература;
световната литература е дело на преводачите.“
Жозе Сарамагу
„Преведе от“ ме привлече с друго – това е книга с интервюта с преводачи. Но не в онзи, занаятчийският смисъл, с който е натоварена тази професия в наши дни, а в по-стария – в смисъла на изкусните майстори на езика, които творят, предавайки най-великите заглавия на световната литература на красив, разбираем (не винаги, де), богат, сочен, точен и смел български език. Това са преводачите, заради които имаме безброй знакови имена като част от българската култура, която инак не би могла да оцелее самостойна. И точно затова в началото сложих тези страшно истинни думи на Бодаков – че преводачите са по-важни от мнозинството български писатели. И тук няма място за спор.
В този сборник, лишен от интелектуалното удоволствие да разбирам обширните пасажи за автори и произведения, аз търсех друго. Търсех преводаческите редове – тези, в които те говорят за себе си, за работата си, за критиката, за натрупания опит и съветите за начеващите преводачи. За тази красива вселена от хора, които отдават адски тежък труд, а насреща си рядко получават каквото и да е. Записвах си трескаво думите на тези хора, защото те са избликнали от души, които са напълнени с невероятни книги, и умове, които разбират нещата далеч отвъд битовизмите.
Още в предговора Нева Мичева пише това, до което стигнах като извод след вече няколкото ми години в книгоиздателския бизнес:
„Там, където преводачът остава незабелязан извън книгите, където мислещата част от обществото (по навик или липса на навик) го свежда до анонимен обслужващ персонал, обществото не общува целесъобразно и остава невзискателно към подредбата на собствените си околности, към качеството на собствените си дела, захранва душата си със случайно намерена, а не критично потърсена храна.“
В края на книгата Мария Георгиева горчиво говори за изчезването на уважението към преводачите, удавено в плявата слаби преводи, която залива книжарниците, защото кому са нужни добри преводачи за слаби книги, нали? В края на интервюто си на въпрос дали я търсят читатели тя казва:
„Четенето е самотно занимание. Въобще какво има, ти там… превеждаш. То никой не говори за тази професия, за тази гилдия хора, никой въобще не те споменава, не те знае, че си жив. Сякаш книгите по книжарниците ей така си идват, от Америка просто си пристигат тука на български. И какво, какво да си говорим? То нас ни няма, преводачите, какво да ме търсят читатели…“
И точно това се случва. Колцина обръщат внимание на името на преводача и за колко малко от тези имена сами по себе си са подтик за покупка? Дори и доказани професионалисти се случва да превеждат глупости от нужда, а какво остава за безбройните иначе добри книги, оставени в ръцете на учили-недоучили-самоненаучили се преводачи? Ето какво казва Иглика Василева точно за това – как се изгражда един преводач:
„Лесно е да се философства върху превода, сега твърде много хора си опитват перото, но за да се получи, хиляди страници трябва да са минали през главата ти. Първо се овладява занаятчийската част, т.е. бързото и леко, почти автоматично превръщане от единия език на другия. Дали си го овладял, си личи по словореда, който при добър превод трябва да е български, а не, както често четем по книгите, английският словоред си стои непокътнат, само думите в него са заместени с български, навързани като на хоро. След това започва същински творческата част на превода и там без сериозни литературни познания нищо не се получава. Преводът винаги е огледало, въпросът е то да не е криво, да не е прашно, да не е с почерняла амалгама… най-добре да е кристално.“
Любомир Илиев допълва по-практичната част на нещата:
„С превод семейство не се издържа. На всичко отгоре преводът е и трудна професия. Ако някой смята да живее от нея, трябва да е готов всекидневно да превежда поне десетина страници текст, годен за печат, включително през уикенда, на Коледа или Великден, по време на грип и когато другите хора заминават в отпуск. И тъй като подобно нещо е чиста илюзия, а всекидневието не функционира като часовников механизъм, преводачът непрекъснато се люшка между липса на работа и убийствена липса на време заради кратките срокове, поставяни от издателствата. Затова не е чудно, че лошите преводи в наши дни се увеличават. Лавината от книги заплашва да помете всякакво качество.“
Трудността иде от това, че тази работа е шизофренична. Преводачът е винаги раздвоен между две цивилизации. И докато пътува от страната на оригинала към родната си страна на изказа, мозъкът му възвира.
Иглика Василева
Преводачеството е къртовски труд, нека никой не се съмнява в това. Познавам хора, които с месеци почти не са напускали дома си, работещи бясно по някоя книга, която ги е обсебила. Познавам други, които след завършен превод не могат да си намерят с месеци място на тази планета, не могат да подхванат друга книга, понякога не могат дори и просто да четат. Но има нещо важно – в текста в ръцете на читателя този труд не бива да си личи, той остава там, на бюрото на преводача, сред бойното поле на неговите усилия. Любомир Илиев и Анна Златкова казват на различни места в книгата:
„И независимо колко усилия ти е коствал, колко тонове руда си обърнал, за да извлечеш зрънцето злато, важно е накрая твоят труд да не мирише на пот.“
„Хубавият превод е незабележим, лошият мирише на превод. Каквато и да е представата за хубав и лош превод, горните твърдения се приемат почти единодушно. Усилията трябва да останат скрити, никакви следи от пот и сълзи, в нищо да не се усеща, че е имало плач и скърцане със зъби.“
Сред тези страници се съживява миналото, за което в общи линии нямам лични спомени, но съм чувал буквално десетки легенди – за работата в „Народна култура“, за великолепната школа, която е била тя, но и конкуренцията между нея и „Български писател“, за хората, които са тръгнали от там и после са създали част от знаковите български издателства през 90-те. Любомир Илиев си казва точно как е било:
„Четеше се, защото максимално бързахме да представим най-важните заглавия, които излизаха по света. Крадяхме ги, разбира се. Никога не сме плащали правата, а от Агенцията за авторско право ни бяха казали: „Мълчете си и си превеждайте. Ако някой се обади, ние ще се оправяме по-нататък“.
Има и нещо, което често се пропуска. Преводачите не трябва да знаят перфектно само чуждия език – те трябва да знаят и българския в неговата цялост и многообразие, в граматиката и пунктуацията му и всичките му кошмарни дребни тънкости, които мен лично изненадват почти всеки ден, но аз съм само чирак, разбира се. Най-важното е обаче преводачът да може да пише добре, да предава онова, чуждото, по начин, по който написаното е хем разбираемо, хем да носи отгласа на оригинала в себе си. Отново Любомир Илиев го казва най-добре:
„Далеч не така самопонятно, но несравнимо по-важно е владеенето на родния език. Читателят на една преводна книга иска да знае не само кой е убиецът и дали връзката на главните герои ще има хепиенд. Той държи още да бъде грабнат от стила на повествованието, да бъде потопен в настроението му, и – не на последно място – да опознае или повторно да разпознае самобитните особености на автора.“
Яна Букова допълва тази мисъл:
„В преводния текст винаги или нещо ще е в повече, или нещо няма да е достатъчно. Никога не съществува съвършената мяра, защото тя принадлежи на оригинала. Каквото и да направи преводачът, оригиналът остава винаги по-добрият текст. Училище по скромност, със сигурност. На всичко отгоре е и най-тленният от всички текстове. Остарява бързо, умира безславно. Преводачите са смели хора.“
В „Преведе от“ са намерили място и други страни на книгомагьосническия процес, които мен също живо ме интересуват. Една от много болните теми в наши дни – редакторът и редакторският процес – са засегнати в интервютата, а Анжелина Пенчева успява в няколко кратки изречения да сумира случващото се:
„Мисля, че фигурата на редактора е една от най-неоправданите фигури в издателския процес. Ако редакторът работи добре, това не се забелязва от никого, но ако работи зле, всички забелязват. Много често автори и преводачи възприемат редактора просто като едно неизбежно зло, досадна спънка, забавяща ненужно издаването на книгата. Но ако читателят можеше да сравни един нередактиран превод и облика му след всички редакторски операции в масовия случай, той би се смаял колко голяма е заслугата на редактора за сполучливия краен текст, който същият този читател държи в ръцете си във вид на книга.“
–-
Тук ще спра. Нямам какво повече да кажа от тези изключителни личности, сбрани на едно място зад кориците на „Преведе от“ – книга, която силно препоръчвам на всеки, който обича да чете, за да види кухнята, в която къкрят прекрасните книжни манджи, които галят небцето му после. Самият Бодаков в статус, посветен на книгата, написа думи, с които искам да завърша, защото те обобщават всичко:
„Една книга, която никога не съм планирал да публикувам.
И която, току-виж, се окаже най-смислената в пътя ми.
Всичко хубаво в нея се дължи на преводачите, с които са публикуваните интервюта.
Всичко лошо се дължи изцяло на мен.“
От същия жанр
