Отдавна искам да се запозная с Георги Рупчев, а за тази стихосбирка четох в „На по книга, две“, при „Изумен“, в „Our-walls-and-bridges“. Предговорът от Едвин Сугарев е изчерпателен, емоционален и малко патетичен, лесно избрах да не задълбавам в него и да мина на стиховете, пък каквото ще да става в тях. И стана това, и остана това:
Победителят
През прозореца времето скочи,
безвъзвратно загубило рунда.
В слабините ми се изгубиха точно
няколко абсолютни секунди.
После лежах благодарен и потен,
ти се измъкна поомърлушено
влезе в банята, аз още в леглото
се протягах и ми се пушеше.
Върху масата се търкаляха струпани
моите тлъсти учебници.
Трябваше да се учи за утре,
а аз исках да уча тебе.
Исках да станем по-близки,
толкова, колкото няма начин.
После говорихме за самоубийства,
за довечера и за противозачатъчни.
Тресавище
Красиво бе това тресавище, когато
отби от пътя със пейзажите банални.
Следобедът бледнееше в пустеещото лято
и сякаш никой никога оттук не бе минавал.
Красиво беше и когато те повлече
надолу и разбра, че е завинаги,
че пътя ти назад завинаги пресечен е,
но беше толкова красиво…
Красиво е сега, когато имаш още малко
да вдишваш тежката му влага и да го погледаш.
В изчезналите твои стъпки друг на пътя спрял е
и – без да знае – може би ще те последва.
А то ще е красиво и когато си потънал –
ти няма да предупреждаваш за опасност.
Ти просто ще лежиш по гръб на дъното,
проникнал в третото убежище на красотата.
Спомен за репетиции (откъс)
…И отгоре надолу, и отдолу нагоре
ние крачехме правилно, праведно,
нямахме грешка.
(Тъй ни учеха винаги в час по история –
положението на народа е винаги тежко.)
Видиотен,
униформен,
идиотски остриган,
слънчасал,
марширувам из двора
на празника на гимназията.
Леви! Леви! Горе ръцете!
По няколко часа…
Господи, колко мразех това,
господи, колко го мразех.
Там, високо в небето се вият
нашите родни
орли и гарвани.
А отдолу пълзим като охлюви ние –
млади, силни и гордо изправени.
Бием крак като новобранци в казарма –
цял живот ли ще репетираме
между живия плет и оградата?
Стига с тия паради, другарке ма,
стига паради.
Знаменосците впрочем ги сменяха често.
Износване на слънцето
На балкона си двама седят с часове,
вече своето слънце износили.
Друго слънце отгоре набързо кове
свойте тънки, изострени гвоздеи.
Тя е едра, със рокля от тъмна басма
и подпряна на лакът се вглежда,
гледа в нещо, което не вижда сама,
но е сбърчила устни и вежди.
Той е седнал до нея в раиран костюм,
с вратовръзка и шапка е въпреки жегата
и шумът, упоритият обеден шум,
преминава затихнал през него.
Те стоят – и от колко ли време стоят –
между щайгите с ябълки, между саксиите
и от колко ли време във въздуха те се топят
както захар се стапя във вряла ракия.
Става старата, скрива прозявка в юмрук
и след нея увисва пердето заклатено.
После дядката внася един подир друг
двата стола – и бавно затваря вратата.
От същите жанрове
