Много рядко вече се случва да сгреша чак толкова, че да хвана книга, която тотално не е за мен. Дори и месец след прочитането на „През Вселената“ на Бет Ревис още се чудя какво ме подлъга да я зачета, като май ме впечатли международния успех на книгата – а това далеч не винаги е достатъчна атестация за качество, както пределно добре знаем по линия на най-масовите сиви и здрачни напасти.
Наистина не ми се разпростира по темата колко банална и копирана от куп други фантастики е книгата, поръсена с щедри дози наивизъм, предизвикващи позиви за повръщане романтични лигни и прочие неща, които носят толкова лоша слава на тийнейджърския жанр – и на чиито фон книги като тези на Патрик Нес, Дерек Ланди и Сюзан Колинс са просто от друга вселена. Красивото, неразбрано от никого момиче, космическият кораб с чалнат екипаж и зловеща тайна в миналото, целта, която все бяга, недостижима толкова, колкото мечтана – и неизбежната и пространно описана първа любов, която е просмукала цялата книга, та чак ти се приисква някоя комета да сложи край на мъчението овреме… всичко това би могло да ви се хареса, ако нямате 18, не сте чели великите фантасти и още мислите, че любовта просто се случва според предопределения ред във вселената, който задължително ще ви тикне в ръцете чаровно разрошен принц или мечтаното момиче с коси от пламък.
И, разбира се, нищо по-малко от трилогия не е достатъчно да развие история, която без мелодраматичната част би се сбрала на стотина странички. Но мисля, че ще пропусна другите части. И ще внимавам повече за в бъдеще.