Жанр: Религия, Хумор

Издателство:

Автор: Ник Тошес

Оригинално заглавие: Under Tiberius, 2015.

Преводач: Неза Михайлова

Корица: Николай Пекарев, мека.

Година на изданието: октомври 2015 г.

Страници: 348

Рейтинг :

Време за четене: 7 минути

Ozone.bg

Който вярва в Бог, не вярва на себе си.
Който се моли на Бог, се моли в бездънната клозетна дупка на собственото си безсмислено съществуване.

   Исках набързо да се почувствате нашамарени с тоя цитат, за да разберете овреме в какво се забърквате. „При Тиберий“ на Ник Тошес разказва за живота на Исус от Назарет, но не е книга за религиозни, нито за хора, които не могат да приемат малко грубички шеги и цинизъм. И ако щете вярвайте, воглаве с тези неща в нея има силно духовно послание, задълбочена теология, древногръцка философия и малко фокуси за цвят. Объркани ли сте? Хубаво. И аз бях.

  23731889Ако не сте готови за богохулство и алтернативна история на скараната с действителността приказка от библията, не се захващайте – но ако сте склонни да рискувате, не е лошо да сте попрочели това-онова, поне „Зилот“ на Реза Аслан, да речем. Други хумористични религиозни романи само ще ви разсеят, дори да е примерно „Агнецът: Евангелие според Биф Шамара“ на Кристофър Мур. „При Тиберий“ е стройна възможна версия на една красива приказка, с която милиони хора залъгват мечтите си вече две хилядолетия – и даже може да открием повече историчност в нея, отколкото в кръпките на библията, редакторани и грешно превеждани къмто безброй пъти, но няма да задълбавам в тая посока. Тошес се потапя в епохата, за да извади от нея рационалната възможност на изграждането на мит и на чудо – а като знаем, че в тоя период в Юдея е имало около 3000 пределно сходни на Исус проповедници, не е толкова трудно да си представим как самият той (ако е съществувал, доказателства няма) се е възползвал от лековерието на хората. А то е константата, чрез която не могат да бъдат отличени живелите тогава с вярващите днес.

Защо, от всички възможни лъжи, лъжите на религията трябва винаги да са най-силно противоположни на истината за света? Защо трябва религиозните учители да бъдат фалшиви, да стават hypokritai, актьори и измамници, да преследват hypocrisis, нечестни игри, докато в същото време проповядват срещу тях? Изпитвах срам и вина, че съм станал съучастник в насърчаването и разпространението на погубващите лъжи, които глупаците и лошите хора смятат за свещени.

   Все пак „При Тиберий“ може да се чете и като исторически роман – приключенията на Гай Фулвий Фалконий, бивш речеписец на императора, и крадецът, когото той прикотква от улицата и обучава да бъде месия, си заслужават забавлението, макар че на места според мен доста самоцелно Тошес прекалява с мръснишките забежки. И аз съм войнстващ атеист, но някои места от книгата не са смешни, а са си направо гротескни – ако това е идеята, леко изпускам смисъла ѝ. Допадна ми линията, в която всяко от чудесата намира рационалното си обяснение я в целенасочена манипулация, я в случайно стечение на обстоятелствата, я чрез класическото превръщане на муха в слон само от слуховете.

Видях невъобразимо богатство. Видях основната идея на измисления свят и огромните съкровища в реалния свят, които произтичат оттам.
Видях, че всяка молитва е признание за невежество и безпросветната глупост на този, който коленичи; че молещият се признава за глупак, от когото можеш да се възползваш. Видях агнета, невинно отиващи на заколение. Видях състояния, падащи от ръцете на вярващите в ковчежето на онзи, в когото вярват.

    Ако щете вярвайте, този Исус поразително прилича на Аладин от анимационното филмче. И той не е лош, макар да е вършил това-онова, с което не се гордее. И този се влияе силно от мнението на околните, но е готов да се хвърли и да ги защити. И той прилича с лекота последователи, но запазва личния си свят непокътнат. И той умее да обича, но е безпомощен пред гледката на семейството си, което не го приема. И този герой натрупва приказни богатства, които само него са чакали. Този Исус така ще се вживее в мисията си, че ще стане това, което наподобява, че е – защото да си месия е работа на пълен работен ден и в един момент става начин на живот, а не роля.

   Последните редове на книгата са като ударите с чука по пироните, които никога не са можели да удържат човешко тяло за кръста, каквито и басни да разправя църквата:

Не вярвай на никой човек, не вярвай на никой бог. Защото както всички хора са родени от смъртна плът, така и всички богове са родени от въображението на смъртни хора, а този източник никога не е нищо друго, освен блато от болести и зло. Знай, че всеки пророк е фалшив пророк.
Само слабите, бедните духом и нещастниците на този свят имат нужда от успокоителното средство надежда. Избягвай го. То е лъжа и страдание, което сам си причиняваш. Където намериш нещастие, ще има и надежда; и където намериш надежда, ще има и нещастие. Силните откриват своя рай в този живот. И въпреки всичката алчност, корупция и зло, всичката несправедливост и мръсотия, този свят е единственият рай, който ще познаем.

   Краят на книгата ме обърка. Хем изпитах задоволство от бягството от каквито и да е обичайни канони, хем ми липсваше, иронично, точно спазването на тоя-оня канон, като някаква драма и екшън, гарнирани с изненадващ обрат и дори подмяна на библейската версия на събитията. Без да издавам излишно, Тошес остава докрай верен на своя историзъм, на посоката на разказа си, на избрания наратив през погледа на римлянина – а през очите му един човек се превръща в бог. Но пак остава смъртен.

   За първи път съм склонен да се съглася с отзив от задна корица – това вероятно е най-откачената книга на 2015 година. И поздравявам издателство „Екслибрис“ за смелостта да я издадат, защото тази книга няма ясен получател – нито вярващите, нито атеистите биха я припознали. Но си мисля, че това е книга за смелчаци – които разбират, че литературата има функцията на криво огледало, в чието изкривено изображение може да видим повече от кое да е друго гладко.