Вие ще разберете, господин Минтушян, ако ви кажа, че винаги съм се опитвал да се превърна в това, което съм. Но е плашещо, понеже може да се окаже, че онова, което съм по природа, не е достатъчно добро.
Не се случва често една книга да ми върви така мудно и да не мога да определя защо е така. „Приключенията на Оги Марч“ на нобеловия лауреат Сол Белоу изглежда като типичния мащабен американски роман, тази славна традиция, която се предава от поколение на поколение до наши дни. Но същината е в стила на написване, на духа, който го пропива – защото на пръв поглед лесно могат да се намерят паралели с излезлия години по-късно „Богат, беден“ на Ъруин Шоу, но той е много по-четивен, много по-масов вероятно може да се каже. Докато житието на Оги Марч, което Белоу така щателно проследява, е смайващо и с нивото на детайла в него, и с безбройните странични лица и кратки сюжетни линии, уплътняващи всеки миг действие.
И колко време трябва да измине в подготовка за живота? Човек може да прекара четиресет, петдесет, шейсет години така, между стените на собственото си съзнание. И през цялото това време умни разговори, всички постижения, целият блясък ще си останат между тези стени. Дори омразата, чудовищността и всички други скверни чувства ще си останат там. Това ще представлява само един ужасен, отвратителен сън за съществуване. По-добре да копаеш канавки и да налагаш другите работници с лопатата, отколкото да умреш между тези стени.
По някакъв начин този роман ми напомни и класиката „Бел Ами“ на Мопасан – защото която жена не е пожелал Марч, нея не е получил, макар и далеч не лесно и безпрепятствено. Често неговите завоевания са отложени във времето, но така желанието му само се умножава. И все пак наивността на този герой е това, което движи историята от самото начало, един герой, на който не можеш да не симпатизираш, макар да го намирах за твърде слабоволев на места. Но Белоу знае защо го вае такъв в противовес на резкия, динамичен и преуспяващ на всяка цена негов брат.
От детството, от странната и властна не-баба наблизо, от майката, която се трепе за децата, които живеят в осъзната, но приемана като нещо нормално бедност. През смяната на работа след работа още от крехка възраст, но следването на примера на далеч по-оправния брат, който от малък знае, че ще направи всичко – всичко! – за да стане богат и да получи всичко, което никога не е имал. През младостта и първите любовни пориви, през това да бъде придружител на богата дама и да бъде сочен като жиголо в очите на жената, която обожава. Та до войната, до корабокрушението, до оцеляването на косъм, до появата на жената, на която е готов да даде всичко. Цитатът по-долу не е за нея, за следваща е, но е универсален:
Внезапно ми се прииска да ѝ дам всичко на света. В главата ми моментално изникнаха сложни и великолепни планове и радостни перспективи. Може би тя щеше да промени живота си заради мен. Дори да имаше някакъв мъж, щеше да го остави. Може би той щеше да загине в автомобилна катастрофа. Или пък да се върне при съпругата и децата си. Сигурно и от личен опит знаете колко напразни са такива представи. О, милосърдни богове, не ме наказвайте заради това. Усещах топлина в гърдите си и не можех да я гледам в очите. Тя ме заслепяваше.
И там някъде Белоу постепенно отпусна хватката си – и намалява детайлизирането до голяма степен, и книгата става много по-четивна. За неговия Оги Марч предстои най-голямото приключение, споделената любов с тази, която не е и мечтал. Очаква го колоритно пътуване в Мексико, дресирането на горд орел, но и сблъсък с жена, която не може да бъде покорена. И с кон, който ще го спре точно в мига, в който мисли, че лети. И започва нова посока, ново приключение, ново търсене на себе си. Така хубаво го казва Белоу в думите, които цитирах най-горе – да се опитваш да се превърнеш в това, което си, но да усещаш, че не си толкова добър, че да го постигнеш.
Работещите мъже често умират по време на отпуската си, като че нямат възможност за това през работното време. Отпускането ги убива.
„Приключенията на Оги Марч“ е роман-портрет на времето си – няколко десетилетия от XX век, в които се отразяват така американският стремеж към щастие чрез здрава работа, но и така европейското желание да смениш класата, да се отъркаш в богатството, да бъдеш приет, прегърнат, извисен нагоре. И ако единият брат избира точно това второто – и получава всичко, което е искал, и сам си слага примката на шията, другият се носи като кораб без пристанище насреща. Сменя посоката според личните си чувства, и има една хубава метафора при корабокрушението му, когато се разминава на малко с гладна и жадна смърт, подчинен на чуждата увереност. Една след друга жени го променят и форматират по себе си – и той безропотно, с цялата си обич и доверие, върви след тях. До мига, в който се усеща – и намира коя друга да го изведе от сляпата улица.
Не мога да обхвана дори бегло този огромен и като обем, и като размах този роман. Сол Белоу демонстрира най-доброто от жанра, използва един герой, но около него съгражда истински пандемониум от толкова много други образи и съдби. Живот като живот – шарен, многообразен, объркващ и сложен.
Поздравявам изд. „Лист“ за запълването на този пропуск и очаквам с интерес следващото им предложение: „Кладата на суетата“ на Том Улф.
От същия автор
Още по темата
