Обратно в Разделената империя! Странно, началната трилогия остави в мен цялостно чудесно впечатление, макар че, препрочитайки ревютата си за отделните части – „Принцът на тръните“, „Кралят на тръните“, „Императорът на тръните“ – виждам, че съм имал по-смесени чувства. Алхимия, чиста алхимия е това – запомних Марк Лорънс с добро и веднага посегнах към началото на новата трилогия – „Войната на Червената кралица“, озаглавено „Принцът на глупците“. Този принц е герой, отдалечен на светлинни години от Йорг като характер и светоглед – Джалан Кандет е сваляч и пройдоха, но върху него тегне сходна предопределност да бъде част от прекрояването на света в постапокалиптичното европейско бъдеще, в което някак се е появила и магията.
Не мисля, че е нужно да сте чели онези три, за да се втурнете в тази, дори може би ще е по-интересна за новодошлите в Разделената империя. Хронологично събитията се развиват отново преди въздигането на Мъртвия крал и преди „кариерното“ развитие на Йорг, като Лорънс умело пресича за кратко пътищата им с Джалан, само намигване и толкоз.
Изводът: храброст може да се наблюдава, когато някой потисне страха си, докато всъщност тайно бяга от по-голям ужас. И тези, чийто най-голям ужас е да не ги помислят за страхливци, винаги са храбри. Аз пък, от друга страна, съм страхливец. Но с малко късмет, дръзка усмивка и умението да сипя безочливи лъжи съм постигал изненадващ успех в задачата да изглеждам като герой и през повечето време успявам да заблудя повечето хора.
Та, да се фокусираме върху принца на глупците – Джалан. Освен, че е безполезен търтей и смъртоносно задължнял към неправилните хора, той е и внук на Червената кралица – мащабен кукловод и безмилостна владетелка, от която се страхуват всички. Принцът е десети поред в редичката престолонаследници, но и един от малкото хора, които виждат Сляпата сестра, която всява ужас с магиите си. След малко случайна намеса в нейна опустошителна магия той се оказва свързан с неочакван съратник – северняка Снори вер Снагасон, огромен воин с тъмно, кърваво минало и голяма болка в сърцето. Двамата са оплетени в сложно заклинание, което не само им налага да понасят компанията си, но и ги тика да поемат на север, където се извършва нещо чудовищно, което застрашава света.
Обърнах се с извинителна усмивка. Духовниците обичат да те виждат разкаян и често няма значение за какво точно се разкайваш. В дадения случай аз се разкайвах, че са ме хванали.
И така, история, която сме чели в много книги, но описана умело и със замах от Марк Лорънс – един герой и един шут поемат на епично приключение. По пътя многократно животът им ще виси на косъм, ще се сблъскат и с чудовища, и с хора с чудовищен нрав, ще се опознават един друг, а ние ще опознаваме… не двамата, защото Джалан е ясен, а Снори, който е много далеч от варварина, който е в очите на своя спътник. В главите им шепнат два духа, един светъл и един тъмен, магията пълзи по вените им и ги променя, а светът е поел в посока, в която само странна двойка като развратен принц и покрусен воин могат да се окажат нужни и важни. Това е книга за едно неочаквано приятелство, което едва ли е неочаквано за някой, попрочел това-онова. Липса на жени отвсякъде, още от предната трилогия забелязах, че Лорънс не обича женските персонажи, освен като обект на щенията на героите му и толкоз.
Каквото и да правите в опасни ситуации, най-важното е да го правите бързо. Винаги съм твърдял, че само защото ти се е паднало да си страхливец не означава, че не бива да се опитваш да го правиш добре. Татко ме е учил да се стремя към съвършенство във всичко. А съвършенството в бъзливостта означава да имаш светкавични реакции. Ако искаш да избягаш бързо, първата ти работа е да се втурнеш в посоката, в която си обърнат в момента.
Отново, както и в трилогията – повече ме впечатлява писането на Лорънс, отколкото сюжетните му решения в „Принцът на глупците„. В началото на новата трилогия липсва очарованието от опознаването на нов свят, а приключението на двамата герои не компенсира особено това. Лорънс е някак си твърде стандартен в премеждията, които поставя пред Джалан и Снори, но пък ги описва със замах и в чудесен самокритичен тон от страна на първия. С две думи: много приятно удоволствие за четене, но му е нужно повече, за да надскочи жанра и всичко трупано в него десетилетия наред – това, което правят примерно Джо Абъркромби или Скот Линч. Надявам се следващите две части да поемат в различна посока, ще чета със сигурност.
Още едно мнение за книгата – в „Книгозавър“.