Любимият Карлос Руис Сафон, чиято книга „Сянката на вятъра“ съм препоръчвал най-много от всички в живота ми, е отново тук в различна премяна. „Принцът на мъглата“ е първата му издадена книга – още през далечната 1993 г. и е в онзи магичен тийнейджърски жанр, в който всичко е възможно и нищо не е обикновено и скучно. Кротичка и тиха в началото, в края бурна и страховита, книгата трябва да се чете в тъмното и тихото. Макар и книгата да е далеч от размаха на серията за Гробището на забравените книги, стилът на Сафон покорява и тук по начин, присъщ само нему.
Часовници, вървящи назад, призрачен потънал кораб, в който морските обитатели не припарват, загадъчен пазач на фар, демонична котка и най-вече – мрачна градина, обгърната вечно в нереална мъгла, сред която гротескни статуи на циркова трупа менят своето положение, движени от старо проклятие… всичко това очаква младия Макс, който се мести с цялото си семейство в къща със злокобно минало в едно уж спокойно градче. Тук той ще открие тайната на истинското приятелство, ще бъде свидетел на най-красивата първа споделена любов и ще трябва да се сбъска с чудовищното зло в лицето на Каин, Принцът на мъглата, който изпълнява желания всякакви, но цената след това е жестока. А каква ли демонична сила е способна да извади потънал кораб на повърхността и застинали статуи да се разбеснеят…
„Принцът на мъглата“ не е толкова мрачна като „Марина“, макар и двете да са в жанра тийнейджърски хорър. В тази своя първа книга Сафон залага всичко, което по-късно ще развива и в мащабните си романи – страстната любов, която рядко води до нещо добро, приятелството, което нищо не може да разкъса, саможертвата и неспирната борба със Злото, дори и то да е всемогъщо и владеещо неведоми сили. Има си доста наивни моменти, но книгите за млади трябва да са такива, помня колко са ме вдъхновявали подобни истории и са ме променяли неусетно – същевременно си има достатъчно тръпкопобиващи страници, които правят книгата точно този привлекателен коктейл от удоволствие и страх, който е характерен за Сафон.
Мисля, че първата книга на Сафон няма да разочарова феновете на автора, които питат за нея от толкова много време, стига да не подхождат с очакване за дълбините от „Сянката на вятъра“ и „Играта на ангела“. И докато чакаме испанецът да седне и да напише грандиозен завършек на тетралогията си след неудовлетворителната трета част – „Затворникът на Рая“, ще запълним очакването и със следващите му два ранни романа – „El palacio de la medianoche“ и „Las luces de septiembre“, пък да видим, имам усещането, че там нещата ще са още по-силни.
През цялото време, докато я четях, имах някаква неясно усещане за връзка с „Вино от глухарчета“ на Бредбъри – двете преливат от страст към живота, но при испанеца просто няма вкус към неговото тържество. Морската обстрановка много силно ми напомни за великолепната „Островът“ на Александър Секулов, присетих се и за „Часът на чудовището“ на Патрик Нес, „Флорънс и Джайлс“ на Джон Хардинг, както и първата част на „Танцуващият замък“ на Робин Джарвис – във всички тях има тази магия, съчетана с мрака, които за мен лично са неустоима комбинация.
Първите читателски ревюта за „Принцът на мъглата“ вече излязоха в „Аз чета“ и „Литературата днес“, а открих и още един текст за нея в блога „Литературни ревюта“.
