Четох “Приспивна песен” преди много години и си спомням, че много ме впечатли, но днес, след “Боен клуб” и “Оцелелият”, не успя да ме грабне чак толкова при препрочитането.
Иначе Чък Паланюк (сори, Ламоте) си е себе си от първата до последната страница, а фабулата пак е в негов стил – неколцина души, всеки със своите лудости и проблеми – откриват, че една песничка, поместена в детска книжка, при изпяване на някого му осигурява доста бърз (че и мигновен) билет за оня свят. Доста лесен начин за решение на проблемите и труповете около героите се стелят наред, особено около вманиачен санитар, който умира за постмортален секс с жени, които никога не би могъл да има.
Крехък съюз между двама от знаещите песента ги повежда на продължително пътешествие за унищожаване на екземплярите от книгата и опазване на света от информационен пандемониум, ако смъртоносните трели станат вредом познати. Съюз, основан на взаимна неприязън, още няколко вещерски тайни и търсенето на първоизточника на песничката – книга, в която има още цял куп странни заклинания. И от смъртта ще се появи и живот.
Естествено, това е Паланюк, а не фентъзи. През своите герои той садистично дисекцира света бурмичка по бурмичка, изтипосва човешката алчност, глупост и невежество, пътем заривайки с факти, факти и пак факти като например екологичните проблеми на САЩ с привнесени европейски видове или механизмите на жилищния пазар преди вездесъщата криза.
През целия роман се е простряла дилемата доколко имаш право да убиваш, когато това е лесно и безопасно. Дали това е лесно решение на проблеми или пристрастяващ наркотик? Какво е оправдано в името на целта – опърничавият библиотекар заслужава ли вечния си сън, ако не иска да каже у кой е екземплярът на книгата? А омразният главен редактор? Човекът, който не иска да продаде къщата си? Този, който те е блъснал и нагрубил на улицата? Не пожелавай никому смърт. Не може да върнеш песничката назад…
Факт, “Приспивна песен” си я бива като част от света на Паланюк, но ми се стори доста дървена и недодялана, макар че това в никой случай не пречи на четенето – отнася се за отрицателно време и наистина успява да позанимава мислите доста след прочитането. Наистина един от най-добрите съвременни автори, със сигурност най-реалноциничният, при който цинизмът не е просто поза (като Бегбеде), а мощен светоглед, през който светът не е в криво огледало, а озъбено си се хили в своя автентичен лик.
Името на автора би трябвало да е PalaNUKE.
