Новината за смъртта на Карлос Руис Сафон бе шок за всички, които обичаме неговите книги. И само след „Сянката на вятъра“, „Играта на ангела“, „Затворникът на рая“ и „Лабиринтът на духовете“, прекрасната Барселонска тетралогия за Гробището на забравените книги, и след „Марина“, „Принцът на мъглата“, „Среднощният дворец“ и „Септемврийски светлини“, които често остават на заден план, а заслужават внимание, дойде време за сбогуване със сборника „Призрачен град“, който побира в себе си няколко вълнуващи истории, прилежащи към света на тетралогията, навярно само част от тези, които сам той би събрал във времето, което нямаше.
Ще откриете безпогрешно деликатното и мрачно перо на Сафон в тези разкази, а срещите с познати или неочаквани герои ще ви усмихне и едновременно натъжи. „Бланка и сбогуването“ ни среща с малкия Давид Мартин и красиво обречено момиче; „Без име“ пък е безутешна история за неговото раждане и участта на майка му; „Една барселонска госпожица“ разказва за живота на многолико момиче, осъдено да сбъдва чуждите въжделения, докато губи самата себе си; тук е и „Огнената роза“, онзи хубав вълшебен разказ за предисторията на Гробището, който преди години раздавахме на един панаир като безплатна брошурка.
„Принцът на Парнас“ е безспорно най-отличаващият се разказ, едновременно поклон към Мигел де Сервантес (и намигване към Леонардо да Винчи), но и закачка с читателите в история, която включва Андреас Корели (той често се появява по тия страници в различни времена, но все в една роля), Антони де Семпере, наричан Майстора на книги, и симпатичен приказлив герой с многозначителното име Санчо Фермин.
„Коледна легенда“ има дикенсов оттенък и описва историята на адвоката Евели Ескруч и колекцията му от души. „Алисия на разсъмване“ е кратък разказ за престъпление и наказание, а „Мъже в сиво“ има политическо-криминален оттенък за убийства на противници на режима – звучи като начало на страхотен роман тип тези на Артуро Перес-Реверте, между другото. „Безплътната жена“ е вариация на призрачна тема, а „Гауди в Манхатън“ разказва измислена (дали?) история за великия архитект и неговите мечти. Свършекът е за „Апокалипсис след две минути“, в който един паднал ангел обяснява, че специално е добавен десети кръг на ада за „всички, които са я карали така, сякаш са щели да живеят вечно“.
Е, Сафон не живя така, или поне така си мисля, до днес животът му остава мистерия за мен. Осем романа и този сборник остават след него – с истинска литературна магия, вплетена в страниците им. Сигурен съм, че няма да бъде забравен като книгите в неговото Гробище.
