Някога всичко беше толкова просто. Той и Кейд срещу света. Грабни Искрящия меч – и цялата Кроданска империя ще се срине. Обаче светът беше по-голям, отколкото си бе представял. Движеше се с огромни вихри, които го бяха понесли неусетно.
Завърнах се бързо в света на Крис Удинг – след всички драматични приключения в „Искрящият меч“ и особено тежките загуби в края бе някак очаквано продължението, „Призрачното ковчеже“, да започне по-спокойно, рани има да зарастват, равносметки да се правят, предпазливи планове за бъдещето да се градят. И нови посоки да се откриват, защото, както героите бавно осъзнават, около тях има много повече действащи сили от агресивните завоеватели и покорения от тях народ, които мечтае за свободата си и на свой ред да върне някогашния си статус на доминираща сила.
Авторът продължава да гради като силен герой наглед класическия антагонист Клисен, който може и да е типичен представител на „лошите“ кродани, но силната му бащинска обич ще го отведе по-далеч от очакваното. Той е част от имперската машина, която променя изцяло своя подход към покорения народ („След като осианците не искаха да бъдат управлявани като цивилизовани поданици, щяха да бъдат оковани във вериги и бити като кучета“), при все че напълно съзнава колко пагубна е подобна тактика за близкото бъдеще. Неговото падение от висините е само временно и докато се лашка на ръба да бъде изпратен в забвение, той намира начин да изиграе последната си карта, която да го върне обратно в играта и да му позволи да надникне зад кулисите на управлението на Кроданската империя. А там, както може да се очаква, има нещо гнило, а именно смътно наподобяваща окултните залитания в Третия райх организация, която отхвърля привидната рационалност, на която се гради империята, и търси ключ към другите реалности – там, откъдето идват дреднайтите и мрачната тайна около създаването на тези чудовища с мистични сили.
Но историите никога не разказваха за спокойните времена. Когато вечер героите слагаха глави на възглавницата и мислите пропълзяваха в ума им. Самотната вечеря край огъня, докато си спомняха усмихнатите очи на онези, които сега бяха мъртви. Цената на смъртта и мъката, която се трупа върху предишната, докато стане прекалено много, за да я понесат. И тогава намират убежище единствено в преследването на нова цел.
Историите никога не разказваха за това, което се случва, след като тази цел е постигната и вече няма нищо, зад което да се скрият.
Същевременно бунтовниците по изпитан от толкова други фентъзи сюжети маниер се отправят в дивите северни земи, където се надяват да обединят разпокъсаните от вековни вражди племена и най-сетне да разпалят пожара, който са се надявали да се случи от само себе си с възвръщането на Искрящия меч. И което никак не се е сбъднало. В играта се включват нови герои, като силния Едеан, който ще се окаже достоен съперник за сърцето на жената, която изглежда предопределна за главния герой Арън, но Удинг умело разчупва шаблона, макар и само до известна степен. В не твърде изненадващ ход един от главните герои се завръща триумфално като част от легендарните Сиви наметала, а техният предводител сам ще се окаже в центъра на събитията с очевидния си произход, без много маскировка авторът ни подсказва кой е всъщност той и каква ключова роля ще има в тази част от книгата. Неговата мотивация бе всъщност за мен най-интересното в тази част, както и променливите му лоялности в рамките на броени страници.
…предателството беше брадва, а не скалпел.
Налице е отново истинска въртежележка от предателства, смени на позиции, тежки угризения и вземане на мъчни решения в ключови мигове, всичко това гарнирано с атака на ключовия замък на кроданите в Севера, където биват отвлечени първородните деца на вождовете на племената. Към това се добавя и смъртно опасно и много объркано приключение на остров Яга, където се крие легендарното Призрачно ковчеже, следващият ключов артефакт, който може да се окаже ключът към надмогване на могъщите дреднайти и техните сили. А в края ни очаква и грандиозна битка, в която всеки отново ще трябва да надмогне себе си, за да може да се постели пътят към следващия том, където вече очаквам Кроданската империя да отприщи истинския си потенциал да сее зло и дори да застраши самите устои на съществуването на този свят.
„Призрачното ковчеже“ продължава в утъпкания коловоз на първата част, както и изобщо в рамките на жанра, рядко Удинг извърта нещата в неочаквана посока, макар че героите му до един са далеч от героични шаблони, до един той им вменява много слабости и морални дилеми за решаване, докато се опитват да разпалят революцията, която така жадуват. Събитията се развиват ударно през цялото време, натрупали са се вече много въпроси без отговор и следващата част, която, ако е последна, ще има да дава много, много отговори. Като цяло Удинг се стреми да добави повече реалистичност в градежа на един бунт срещу могъща империя, показва колко по-трудно е да се разпали подобно движение, и как всяко действие поражда своето противодействие и танцът може да продължи много дълго, преди да се стигне до нещо подобно на решаваща битка.
