В XXI век има различни посоки към ужаса – да заложиш на чистото кървище („Градска готика“ на Брайън Кийн), на социална сатира („Призрачно“ на Чък Паланюк), на иновативни сюжети с отделни отгласи от класически творби („Кървави книги“ на Клайв Баркър). Пол Трембли избира различен път, който му донесе и награда „Брам Стокър“ преди броени дни. В „Призраци в моята глава“ той пресъздава детайлно атмосферата на класически хорър роман, но я доразвива чрез още един пласт – риалити шоу, смучещо ужаса на едно семейство и предаващо го на тръпнещата телевизионна аудитория. Едновременно с това той отдава почит към старите майстори на ужаса с умело, вещо разбиране за механизмите, които в различните времена са разбуждали и развихряли емоциите на читателите. Защото от „Монахът“ и „Дракула“ до „То“ и „Z-та световна война“ са се ширнали мрачни селения, обитавани от различни по форма и съдържание преходни форми.
И там, сред всичките, една се отличава особено силно – и романът на Трембли е своего рода отдаване на почит именно към нея. „Заклинателят“ на Уилям Питър Блати, иконичната класика, която в този роман е отразена на две нива – в криво огледало в основния сюжет и чисто аналитично в разклоненията му.
Модерен психотрилър с класическа фабула – в разпадащото се семейство Барет голямата дъщеря Марджъри започва да се държи странно и зловещо. Лекарската намеса се оказва безрезултатна, а отчаяният от безработицата баща, сам изкушен от привидното утешение на религията, се обръща към църквата за помощ. Прозаичността на отчайващаото им финансово положение обаче довежда в къщата и телевизионен екип, който да заснеме риалити сериал за семейството и неговата борба с демона, обсебил Марджъри. Границата между реалността и мистиката се размива – всичко това пред очите на камерата и за радост на публиката.
Действието тече през очите на осемгодишната малка дъщеря на семейството – Мери. Което прави нещата още по-зловещи. Разбира се, малките момичета са класика в хорър сюжетите, нямам идея какво е психологическото обяснение защо са толкова ужасяващи, но са. И не по-малко ужасяващо е през погледа на дете, което обича своята сестра, да се наблюдава нейното потъване в плаващите пясъци на лудостта. Мери разбира много неща – особено това, че семейството ѝ неудържимо се разпада под ударите на мизерията и пропастта, зейваща между врелигиозночаващия се баща и майката, която вярва, че медицината ще помогне на дъщеря ѝ. Появата на камерите катализира този разпад, макар да хвърля слой лицемерие и преструвка върху отношенията. Мери не знае дали сестра ѝ е наистина болна, дали се преструва, дали не е обсебена – между нея и Марджъри се случват епизоди, които нямат обяснение, натрупват се знаци и доказателства, неудържимо се върви към екзорсистки ритуал с всичките му последици. Където наистина става страшно.
„Призраци в моята глава“ се плъзга по бръснача между нова трактовка на класическия сюжет на „Заклинателят“ (умишлено повтаряне на сцени от него) и трилър с постоянни обрати и насочване на подозрезнията в нови посоки. Ретроспективното разказване на историята позволява постепенно да се разкрива какво се е случило, да се нахвърлят нови щрихи, да се преосмислят вече случили се събития в светлината на нови разкрития, да се провокира читателят да се лута между привидно несъвместими обяснения. И сред този гъвкав сюжет Трембли вмъква интерлюдии с веща кино-критика не само на фиктивния сериал за съдбата на семейство Барет, но и на целия хорър жанр, неговите корени, разклонения, влиянието върху модерната култура. Тези интерлюдии въвеждат другият глас на Мери – тази от бъдещето, която е преживяла кошмара, оцеляла е, сложила си е ново име и продължила напред.
Или не е.
От същия жанр
