И дори да е неизбежно да си отиде и неизбежно – да ми изневери, то за някакъв отрязък от време всичко, от което се състои същността ѝ, ми принадлежи, и това е най-важното, после ще има само едни отломки, които ще се паднат на други, и тези други никога няма да узнаят какво ми е дала на мен, цялото богатство на душата и тялото си, с което ме е дарила – така че какво още би могло да ѝ е останало след всичко това?
Тия руснаци с драматизма им, с пропиването на всеки миг с тържествено величие, с трагичен патос и с неспирни размишления за живота и неговата непосилна тежина. Особено тия руснаци-емигранти, прокудени от родината си, преживели революция, войни и бедствия, пръснати по света, който им е не по мярка в своя задъхан прагматизъм. Затова и остават затворени в своите въобразени общности, в невидимите кръвно-културни връзки, в това трудноразбираемо за външните усещане за призвание да опазиш митичния автентичен дух, който в дома си бива изтръгван от корен в строежа на новия, светлия, утопичния рай. И винаги дирещи пагубна любов, която да бъде изпита до дъно – до неизбежната горчилка.
„Призракът на Александър Волф“ на Гайто Газданов се развива в Париж, но французи в него почти няма. Един руснак гради своя живот, оплетен в спомена за убийство, което е извършил преди много години – по време на революцията. Този спомен доминира живота му, витае непрестанно в мислите му, предопределя светогледа и съдбата му. До момента, в който открива, че мъжът, когото мисли за своя жертва, не само е оцелял, но е и описал срещата им в разказ. И се започва диренето му. И бързо спира. Защото се появява жена – странна, двойнствена, студена и гореща, страстна и сдържана. Начева роман, уникален и невъзможен като всяка непонятна пламнала от нищото любов, а Газданов плавно въвежда и призрак в действието. Макар че какво по-безплътно от жената, която обичаш и която съзнаваш, че не можеш да задържиш?
…А какво момиче беше, Саша! Срещал ли си някога по-красива от нея?
– Срещал съм – с неочаквана твърдост каза Волф.
– Лъжеш, не може да бъде, Саша! А аз не съм и няма да срещна. Защо не напишеш за нея, пък било то и на английски? Тя е красива на всички езици. Напиши, Саша, много те моля.
Газданов уверено подлъгва читателя страница след страница. Непрестанно създава очаквания какво ще се случи и после отказва да ги изпълни – като музиката на Игор Стравински, която вероломно витае в независима от очакванията на слушателя мелодия – предизвиквайки, подмамвайки, изненадвайки. Това е роман за цикличността на живота, за завъртането на колелото на историята, за неизбежните случайности, в които може да се провиди или вселенска справедливост, или някакъв злостен наказателен механизъм. И за това колко често хората живеем, потопени в спомените, в миналото, в игнориране на настоящето, докато то, отмъщавайки, не насочва пистолет през времето и пространството и не затваря примката. Изстрел в началото, изстрел в края, а помежду им – аромат на барут.
„Призракът на Александър Волф“ е историята на двама ранени мъже, единият физически, другият – духом; на една жена, която като привидение преминава от ръце в ръце, без да губи и за миг достойнството си; и за един бандит, който бързо живее и още по-бързо трябва да умре – и дори тая история да изглежда малко пришита към всичко останало в романа, тя добавя щипка ироничен френски чар, като нужното на всичко красиво малко несъвършенство, за да не стане противно идеално. Това е роман в оня позагубен вече дух, в канавата на традиция, която никога няма да загуби внушителното си присъствие. Газданов създава една отломка – тая история би могла да е органична част от по-голяма сага, но той избира да се ограничи до тия няколко души и само да маркира, че те са част от общност, в която чудатите наглед съвпадения са единствен възможен начин на живеене, на постоянно поддържане на илюзията, че изгнанието им е временно и скоро ще бъде отменено – и в това очакване единствените верни спътници са алкохолът и спомените.
Препоръчвам да прочетете чудесния послеслов на преводачката Даря Хараланова, преди да поемете из руската степ. Струва ми се, че запознаването с живота и творчеството на Гайто Газданов е наистина нужно за потапянето в тези плътни страници, които са сякаш създадени за четене на един дъх, колкото и невъзможно да е това.
Вижте още едно мнение в „На по книга, две“, а за самия автор може да прочетете в „LiterNet“.
От същия жанр
