– И все пак, Бенто – каза Франко и стана, протягайки се да си тръгва, – и двамата знаем, че разумът не е равностоен противник на страстта.
– Да, силната емоция може да бъде потушена само от друга силна емоция. Задачата пред мен е ясна: трябва да се науча как да превърна разума в страст.
– Да се превърне разумът в страст, каква изумителна задача! – прошепна Франко…
Има романи за удоволствие. „Проблемът (на) Спиноза“ не е от тях. Има биографии, които не разкриват нищо от вътрешния мир на хората, които описват, само шарят през животите им. „Проблемът (на) Спиноза“ определено не е от тях. И последно – има биографии-романи, които или спазват до педантичност буквата на документите (достоверни, но възскучни), или нахлуват смело във фантазиите и прекаляват със спекулациите. Отново, „Проблемът (на) Спиноза“ не е като тях.
Романът на Ървин Ялом е много повече. За мен дори нещо изключително – изкуши ме да намеря и да чета Спиноза, а дори и да насоча колегите към издаване на неговите книги. Истината е, че никога не съм се увличал по философията, но в случая открих Разум, който ми допада изключително много в трезвата си рационалност и обосновано отхвърляне на религиозното суеверие във век, когато това е било почти недопустимо. Затова и самият Спиноза е отхвърлен от еврейската общност, драма, през чиято призма Ялом се опитва да покаже горд и гениален човек, който е готов да отхвърли робията на страстите си в името на по-висшите измерения на чистия ум. Цитатът, с който започнах, показва колко трудно, почти невъзможно е това.
От другата стана на барикадата е Алфред Розенберг, идеологът на нацистката партия. Контрастът е помитащ – Ялом го описва бавно и методично като човек със стегнато в окови мислене, повлияно от изсмуканата от пръстите антисемитска пропаганда, която пронизва устойчиво вековете. Впримчен в хипнотичната омая на Хитлеровия чар, комуто ще се подчини и целият германски народ, Розенберг влага душата си в разработване на расовата теория и подплатяване на арийските претенции към величие. Отчаяно копнеещ за признание, но и за доминация, той се върти в постоянен кръг от омраза към всички и претенции за лично интелектуално превъзходство над всички в нацистката партия.
Една глава за Спиноза, една глава за Розенберг. Една глава за сляпата религиозна омраза към човек, който отказва да следва безкрайните традиции и митове, считани за чиста, абсолютна и непоклатима истина, една глава за затъването на един човек с потенциал в разрушителната омраза на псевдорелигиозния антисемитизъм, прерастващ в категорична обсесия и пълна невъзможност да се погледне и за миг света по различе начин. Ървин Ялом умело води разказа чрез две измислени лица, приближени до двамата си главни герои, и слива техните съдби само чрез образа на Гьоте – който се прекланя пред Спиноза, и което Розенберг не може да разбере и проумее – как така един от свръххората, от най-великите арийци, се е прекланял пред… евреин. От тази дилема възниква проблемът „Спиноза“, който се споменава в реални нацистки документи и върху който авторът гради тезата си за връзките между двамата толкова различни и разделени от бездната на вековете личности.
Двулик и странен, никак нелек за четене роман, но в никой случай не и особено тежък. Ялом нацелва златната среда на добрия роман със сериозни претенции, като липсата на интрига какво ще се случи с героите – това все пак са исторически фигури с ясни биографии – е заменено с дълбаене в техния вътрешен мир. Да, това е царство на предположенията, но самият автор ясно казва, че е искал историята да звучи така, сякаш би могла да се случи. И това е факт.
Тезите на Спиноза искрено ме възхитиха и за пореден път изпитах недоволство от слабото ми образование, но къде ти тогава да съм мислел да наваксвам сам това, което училището нямаше възможност да ми даде – като по-задълбочена философия, история, литература, начин на мислене. Факт е и че днешните времена предоставят толкова много интересни четива, че може никога да не остане време за сериозните. И все пак се надявам с времето да наваксам и да развия ума си по начина, по който Спиноза посочва, че трябва и е възможно – чрез обуздаване на страстите. За момента това ми се струва невероятно, невъзможно, но има време за всичко. От друга страна, виждам и достатъчно следовници на догматизма и откровената фанатична глупост на Розенберг, така че сякаш наистина историята не успява да учи на нищо.
Определено препоръчвам романа за всеки, който иска да прочете нещо малко по-сериозно от чистото забавление.
От същия жанр
