Вълнението да представиш нов автор е неописуемо, не се свиква с това – и за щастие. Пред очите ми се нижат месеците назад, когато за първи път „Сърцето на Анаранд“ (тогава с малко по-различно име и далеч от появата на отделно заглавие „Пробуждане“ за първата книга) дойде в пощата, намести се важно-важно със своите немалко страници сред куп други ръкописи, и пое по трудния, но осмислен път към четене от мен и рецензент, поредица срещи и обсъждания, получаване на заветното одобрение за издаване, сетне подписването на договора, редакцията, корекцията, само корицата този път беше изначално ясна, изключителна работа на Петър Пенев. Борис Кан изчака търпеливо да преминем през всички етапи, даже в края, както си е редно, имаше последни неочаквани премеждия, но в крайна сметка книгата е вече тук и е готова ни отведе в този особен свят, преминал преди четири хилядолетия през грандиозен апокалипсис, който е оставил само една крехка отломка от някогашната цивилизация. Случилото се тогава е обрасло с митове, предавани и променяни малко по с религиозна ревност, и в крайна сметка тези превърнали се едва ли не в приказки за малки деца легенди са възкресявани само от смелчаци, които се ровят в древните руини и дирят истини в стари писания – занимания, които понякога се оказват твърде опасни.
Главният герой Каел Ворат е бил точно такъв на младини – с брат си са ходели на приключенски експедиции и са търсели отломки от ужасите, които, макар и наглед безкрайно отдалечени във времето, са на ръба отново да се развихрят, а стаени в сенките сили, дирижирали събитията невидимо през всичките тези векове, са готови пак да се намесят. Но това е част от бъдното. В началото откриваме Каел като една безкрайно невинна душа, относително дребен владетел на гранично царство, който скучае сред церемониалните си задължения, а единственото важно до този момент в живота му е скрито дълбоко в криптата под замъка му. Там лежи Ра’маен, неземно красиво същество с маска на лицето, която години наред го е преследвала в някакъв откачен любовно-смъртоносен танц, а Ворат е трябвало да я наранява пак и пак, за да спаси живота си. В крайна сметка е намерил начин да я прониже и укроти с магия, но нейната сила се изчерпва и още първата сцена на романа ни показва как той с ужас разбира, че скоро отново ще бъде преследвана плячка на един безсмъртен ловец с неразбираеми за човешките същества мотиви.
Но това дори не е сърцевината на романа. Още същата вечер Каел получава енигматично послание от брат си, в което той го моли за помощ, и не е нужно много убеждаване, за да зареже втръсналите му владетелски ангажименти, да се качи пак на коня си, да запаше двата меча, които виждате на корицата, и да тръгне да му помага. Без да знае, че се впуска в най-голямото приключение на живота си, което ще го среща с врагове на всяка крачка, ще му разкрие повече тайни за миналото, отколкото му се иска, а в крайна сметка и ще му разкрие истини за самия него, които ще покажат досегашния му живот в съвсем различна светлина. И като споменах корицата, там над героя заплашително са се надвесили две женски фигури – едната, с маската, вече бе спомената, другата, с кичури като на Медуза от древногръцката митология, тепърва ще нахлуе безцеремонно в действието и ще привлече Каел към себе си като гибелна черна дупка. Не искам да разкривам повече от сюжета, приключенията се редят едно след друго, както си е редно за жанра, героят открива на неочаквани места и верни приятели, бива предаван внезапно от хора, на които има доверие, а цялата наглед стройна йерархична подредба на този свят постепенно се разпада под тежестта на една след друга разкриващи се истини не само за случилото се преди четири хилядолетия, но и за самата структура на тази вселена и съществата, които бдят над нейната стабилност… или разруха.
Но не се борих да издадем тази доста рискова книга заради заплетеното действие и обратите. Това, което ме впечатли в „Сърцето на Анаранд“ още от първото потапяне в ръкописа, беше овладеният и премерен стил на Борис Кан. Голяма част от ръкописите, които получавам, са фентъзи – но толкова зряло, осмислено, отлежало бих казал, писане не ми беше попадало отдавна. Спомням си как бях сигурен още от първите страници, че ще издадем „Софийски магьосници“ на Мартин Колев, и тук усетих сходна увереност, че този мащабен текст не е писан просто за забавление – този роман е обмислян дълго, редактиран е щателно, светът му е внимателно конструиран и това личи не само по самобитния език и вмъкнатите уникални за света на Анаранд животни, растения и предмети, но и изобщо по цялата изпипана и увличаща атмосфера. Да, усеща се влиянието на Брандън Сандерсън и на другите силни съвременни автори, има го това облягане на класическото фентъзи в стил „меч и магия“ – достатъчно битки с хора и чудовища има по тия страници, но най-много ми хареса обръщането на класическата постановка на Доброто и Злото, която се крие в оцеляването на този крехък свят-листо, застинал над отдавна предопределната си гибел. „Пробуждане“ е поставяне на солидна основа за поредица с потенциал за много книги, има ясен завършек на заложените конфликти и драми от самото начало, има и простор накъде да продължи, стига да се намерят достатъчно читатели. Аз съм убеден, че това ще се случи, защото таланът на Борис е очевиден, а и защото е подплатен с трудолюбие и търпение да развие по най-добрия начин своя свят, неговите герои и моралните им дилеми, в които няма как да не видим отгласи и от тези в нашия свят.
Може да посетите и сайта на книга – https://anarandaris.com/, където може да откриете повече за света на Анаранд.