Знаете, че не си падам особено по вампирските истории, но пък засметка на това добрия хорър в стил Кинг ми е голяма слабост. Затова, още като видях в една книжарница красиво направената “Проходът” на Джъстин Кронин и хвалебствията, които Кралят на ужаса изсипва по неин адрес, прочитането й стана неизбежно.
Странното е, че то се проточи над 2 седмици и изненадващо се смеси с още куп други книги, което не се очакваше ни най-малко. Не се получи нито изумлението, нито поглъщането. Чичко Стиви пак ме разочарова, в последно време взе да му става навик да пише (а вече и хвали) откровено комерсиални писания.
Историята, простряна сред безкрайни 720 страници (в оригинала е с 60 по-дълга, доста странно), обхваща два отделни периода. Първият е в близкото бъдеще, когато военен експеримент за създаване на свръхвойници чрез тайнствен вирус се проваля. Вследствие на това на свобода излизат 12 свръхвампира, които светят в тъмното и са почти неунищожими. Те се втурват да завладяват света и за кратко време милиони заразени от тях унищожават цивилизацията в северноамериканския континент, а навярно и в целия свят, така и не става ясно до края. Сред тази първа част, разпъната ама мнооооооооого излишно, се срещаме и с малката Ейми, която има странни способности, останали необяснени до края на книгата. Логично тя също се оказва заразена от вируса, но по различен начин и век по-късно се оказва ключ към борбата с милионите вирали (едно от имената, дадени на светещите вампири – хубава хрумка е да имат толкова различни наименования – “пушеци”, “хвърчащите”, “скокливите” и др.).
Един век по-късно вече почти няма хора. Смятащите се за последни са се окопали в една планина и горе-долу всяка нощ водят война с виралите под мощните лъчи на прожектори, които ги прогонват. Заради това не са и виждали звездите, един от малкото добри символи в книгата. В това селище е изградена утопична система на възпроизвеждане, която гарантира оцеляването, а основната грижа е как да се поддържат прожекторите и достъпът до електричество. Няма да обрисувам отделните характери, само ще посоча, че момичето Ейми (която заради вируса не е пораснала ни най-малко за цял век) се появява ненадейно в тази общност и скоро малка сплотена група поема с нея към точката на военната база, откъдето е започнало всичко, с надеждата, че ще успеят да намерят там тайната на виралите. Естествено, по пътят минават през безумни приключения, откриват и други оцелели общности, приспособили се към реалността по различни, често доста зловещи, начини.
Сега какво мисля. Смятам, че това е книга, писана по поръчка и рецепта. Толкова и толкова страници предистория, толкова и толкова екшън, любов, философия и прочие, внимавайте да не объркате някоя съставка! Умерени дози загадки, определени места за разкриване на нещо си, намек какво следва и продължаване на приключенията към предопределения край. Действието е убийствено разводнено, ненужно и според мен изкуствено удължавано на куп места. Ред герои получават огромно внимание, без да имат никакво важно отношение към централния разказ. Според мен книгата е писана с явно намерение за филмиране и в това отношение е олекотена от всичко, което би могло да има добавена стойност и да я отличи от неминуемата бъдеща кинобоза.
Да, сигурно “Проходът” ще завладее милиони фенове, но не и мен. В тази книга няма нищо оригинално, нищо грабващо – просто адски дълъг екшън в опит да се създаде завладяващ епос. Но щом има толкова хора, които харесват “Здрач”, спрямо което “Проходът” определено е като вечна класика, значи всичко е възможно.
Нещо лично: г-н Кронин, сигурен съм, че вече пишете продължение. Моля ви, не го правете.
Знайно е, че обичам разнопосочните мнения за книги, затова вижте тук едно много по-различно ревю и сами си преценете.
Издателство “Локус” са направили приятен трейлър за нея:
От същия автор
От същия жанр
