Той се гордееше, че живее в страна, създала империя с население от 440 милиона души, в която първият човек в правителството може да се разхожда по улиците, без никой да го познае, а официалната му резиденция се намира в дъното на тясна пряка, която малцина могат да открият.
Сякаш като призована се появява „Пропаст“ на Робърт Харис – история от навечерието на Първата световна война, в която на преден план може и да е една пламенна забранена любов, но на заден и постепено все по-доминиращ план се проследява стремителното сриване на Европа в… пропастта. Паралелите с нашето време не могат да бъдат избегнати, но те си и до някаква степен търсени. Трагичният образ на британския премиер-министър Хърбърт Хенри Аскуит, влюбен до уши – при това споделено – в над двойно по-младата от него аристократка Вениша, е уловен както в официалните документи от времето, така и в запазените цели петстотин и шейсет писма, които той ѝ изпраща. Като истински джентълмен политикът унищожава нейните отговори и оставя на писателското въображение да допълни картината. Затова и ми се струва, че тази книга може да се определи като роман в писма, но не епистоларен. Както още в началото е посочено, всички пламенни откъси от писмата на Аскуит в текста са напълно автентични, както и всички телеграми, вестникарски статии и официални документи, които на свой ред чертаят по-голямата картина на това съдбовно време.
Робърт Харис умее да възкресява духа на епохата – той демонстрира това и в „Конклав“, „Мюнхен“ (друга символично важна за нашите дни книга), „Офицер и шпионин“, „Закон за забравата“ и други. В „Пропаст“ в центъра на събитията е Лондон, където през лятото на 1914 г. „пощенските служби в Лондон разнасяха кореспонденцията дванайсет пъти дневно“, както пише авторът. И това е същностно важно, защото неспирната размяна на пламенни съобщения между Аскуит и Вениша, „вероятно най-добре информираната жена в страната“, е това, което е в основата на целия сюжет. Министър-председателят не се свени да споделя с нея всяка информация, която има, включително и най-секретната, дори на някакво ниво се осланя на нейния остър ум, за да му подскаже възможни решения на главоболията, които го мъчат. В началото те са все още далеч от начало на световна война – мислите му са основно „към Ирландия, към опасността от гражданска война и падане на правителството“. Пред нас Харис рисува образа на един достоен, но и някак слабоволев мъж – на шейсет и една той се е оказал пленен от неудържимо влечение към двадесет и шестгодишно момиче, при това съпругата му е напълно наясно и дори си позволява да обсъжда с Вениша премиера – „сякаш той беше някакъв техен съвместен проект – здравето му, пиенето, напрежението, на което е подложен, и какво да направят, за да облекчат бремето му“
На Балканите винаги има проблеми…
А бремето му ще става все по-тежко. Освен въвеждането на един измислен герой, млад полицейски сержант, който се оказва неволно забъркан в разследването откъде точно изтичат секретни сведения, Харис насочва вниманието си към постепенно сгъстяващите се образи над Европа през мислите и действията на Аскуит. Докато търси всячески възможност да прекара жадувано време с Вениша, той с тревога следи и събитията след атентата в Сараево. На едно място Харис пише: „Джорджи, Вили, Ники – премиерът имаше чувството, че става въпрос за три момченца в дворцови костюми, които си играят на войници в огромната детска стая на някой замък“, което ми напомни пряко за една изключителна книга – „Тримата императори“ на Миранда Картър, в която според мен най-добре са описани причините за начеването на световната война. За която отговорност носи и изградената система – „толкова сложна, че задейства ли се веднъж, няма спиране. И сега тя ще ни донесе катастрофата, която трябваше да предотврати“,
В своя роман Харис проследява както началото на войната, така и влиянието ѝ върху британското общество, неизбежната шпиономания, но и патриотичния подем. Отношенията между Аскуит и Вениша, за които някои изследователи настояват, че си остават изцяло платонични, което ми се струва важно да се отбележи, също еволюират плавно, а ако моето внимание тежнеше повече към шпионската интрига около непредпазливостта на политика при боравенето със секретни материали, то за други читатели по-интересна ще да е личната му драма с тази невъзможна заради обществените порядки любов. Харис със симпатия, но и прямота, описва как проблемите в отношенията с Вениша влияят на концентрацията на Аскуит, дори точно на тях вменява вината за неговия неуспех да се противопостави на Чърчил и неговия амбициозен план за десант на Дарданелите, едно добре познато фиско, което има страховити последствия. А на заден план един полицай от Скотланд Ярд, поне в романа на Харис, става неволен свидетел и дори съучастник на кореспонденцията – неговият образ и действия добавяха известен комичен елемент към събитията.
В крайна сметка „Пропаст“ ме остави със смесени чувства – това е време разделно, което определено заслужава писателското внимание, запазените архиви и особено стотиците писма на Аскуит представляват плодотворна почва за изграждане на сюжет, който да вмести в себе си както една трагична любов, така и още по-трагичното разкъсване на Европа на воюващи безмилостно лагери, но на мен лично акцентът върху любовната история не ми се понрави чак толкова, в един момент пламенните излияния на политика ми додеяха, ако позволите да използвам тази почти изчезнала дума. Разбирам защо мъжът е унищожил писмата на любимата си, уважавам това му решение, но няка как да не се чудя какво ли наистина е пишело в тях и доколко можем да се доверим на писателското въображение на Харис в тяхното възстановяване. И все пак признавам, че в рамките на романа можем да приемем, че го е направил умело и достоверно ни превежда от романтичния до реалистичния период в отношенията между двамата, в синхрон с политическите събития и неизбежната цена, която трябва да се плати.
Този роман застава редом с „Мюнхен“, който е посветен на друг обвеян в трагична слава министър-председател, Невил Чембърлейн, който се опитва да спаси мира тогава, когато това вече не е възможно, интересно е да се сравняват двата образа на държавници, които Харис рисува – делят ги само две десетилетия, но те са сякаш от две коренно различни епохи.
