Преди години адски много исках да издам „Рационалният оптимист“ на Мат Ридли, но не се получи. Но ето че Стивън Пинкър пристига с поредната си солидна тухла (която всъщност е само 460 с. без бележките, пък има доста таблици) – „Просвещение сега. Защита на разума, науката, хуманизма и прогреса“. Също както в „По-добрите ангели на нашата природа“ той защитава непопулярната теза, че всъщност светът върви към добро, но това някак остава скрито и за медиите, и за огромна част от хората, които поколение след поколение вярват, че живеят в по-лошо време от предишното. Още в началото ще цитирам Пинкър за тази книжна слепота, от която страда и българският пазар, на който превежданата научна рационална литература е рядкост:
Информацията за човешкия прогрес, макар да липсва в големите новинарски медии и интелектуални форуми, може да се намери лесно… Аргументацията е била представяна в прекрасно написани книги, някои от Нобелови лауреати, които завявяват високо новината в своите заглавия: „Прогресът“, „Парадоксът на прогреса“, „Безкрайният прогрес“, „Безкрайният ресурс“, „Рационалният оптимист“, „Защита на рационалния оптимист“, „Утопия за реалисти“, „Масов разцвет“, „Изобилието“, „Подобряващото се състояние на света“, „Подобряването“, „Краят на апокалипсиса“, „Моралната дъга“, „Големият храповик“, „Голямото измъкване“, „Големият подем“, „Голямата конвергенция“. (Никоя не е била отличена с голяма награда, но в рамките на периода, в който са излезли, „Пулицър“ за нехудожествена литература беше даден на четири книги за геноцида, три за тероризма, две за рака, две за расизма и една за изчезването на видове.)
Както обичам да правя с книги от този порядък, няма да се занимавам да преразказвам. Те трябва да бъдат четени в цялост и в контекст, защото дори най-добрият цитат – надолу има една представителна подборка – е част от по-цялостно разсъждение. Като цяло Пинкър обръща внимание на най-важните световни теми и методично, с богата фактология, доказва защо всичко се развива към добро, дори да ни се струва обратното от ниските ни камбанарии (само ислямският свят пропуска това движение напред, но срещу крайностите на религията само самите вярващи могат да си се опълчат, за да заживеят по-добре). Най-важното е защо е нужна тази книга:
Принципите на Просвещението – че можем да използваме разума и съчувствието, за да способстваме за човешкия разцвет – може да изглеждат очевидни, банални, старомодни. Написах тази книга, защото осъзнах, че това не е така. Повече от всякога идеалите на разума, науката, хуманизма и прогреса имат нужда от безрезервна защита. Ние приемаме даровете им за даденост – новородени, които ще живеят повече от осем десетилетя; пазари, преливащи от храна; чиста вода, която се появява само с едно мръдване на пръста; и отпадъци, които изчезват с друго подобно; хапчета, които премахват болезнена инфекция; синове, които не са изпращани на война; дъщери, които могат да се разхождат безопасно по улиците; критици на могъщите, които не са хвърляни в затвора или разстрелвани; световните знания и култура, разнасяни в джоба на ризата. Това обаче са човешки постижения, а не космически права по рождение. В спомените на много читатели на тази книга – и в опита на живеещите в по-мако благополучните части на света – войната, оскъдицата, болестите, невежеството и смъртоносните заплахи са естествена част от съществуването. Знаем, че държавите могат да се плъзнат назад към тези примитивни условия, така че загърбваме постиженията на Просвещението на свой риск.
Всичко започва с нещо просто – отказването от религиозното мислене и преминаването към хуманистичното:
Именно разумът довел повечето просвещенски мислители до отричане на вярата в един антропоморфен Бог, който проявява интерес към човешките дела. Прилагането на разума разкрило, че разказите за чудеса са съмнителни, че авторите на свещените книги са били и те хора, че природните събития се развиват без оглед на човешкото добруване и че различните култури вярват във взаимно несъвместими божества, като за никоя от тях няма по-малка вероятност, отколкото за другите, да е порождение на въображението. (Както пише Монтескьо: „Ако триъгълниците имаха бог, те щяха да му дадат три страни.“)
Пинкър се спира на проблема с въодушевлението – че всичко, което е променило света към добро, сега звучи като досадно клише. И противниците му са все така гласовити, без фактология и идея за промяна, но с ясно разбиране как да увличат невежите:
Кой би бил против разума, науката, хуманизма или прогреса? Тези думи звучат сладникаво, идеалите – като нищо изключително. Те описват мисиите на всички институции на модерността – училища, болници, благотворителни организации, новинарски агенции, демократични управления, международни организации. Наистина ли тези идеали имат нужда от защита? Да, абсолютно. От 60-те години на XX век насам доверието в институциите на модерността се е смъкнало, а второто десетилетие на XXI век стана свидетел на възхода на популистки движения, които крещящо отричат идеалите на Просвещението… Далеч не извиращо от низините или канализиращо гнева на невежите, презрението към разума, науката, хуманизма и прогреса имат дълго родословие в елитната интелектуална и художествена култура.
Водещата контрапросвещенска концепция е религиозната – във всичките ѝ проявления:
Да приемеш нещо на вяра означава да вярваш в него без основателна причина, така че по дефиниция вярата в съществуването на свръхестествени същества влиза в сблъсък с разума. Религиите обикновено влизат в сблъсък и с хуманизма, когато издигат някакво морално добро над благополучието на хората, например приемането на божествен спасител, ратифицирането на свещен разказ, силовото налагане на ритуали и табута, агитирането на други хора да правят същото и наказването или демонизирането на онези, които не го правят. Религиите могат да се сблъскат и с хуманизма и като поставят душите над животите, което не е толкова възвишено, колкото звучи. Вярата в задгробен живот означава, че здравето и щастието не са чак толкоз голяма работа, защото животът на земята е една безкрайно малка частица от нечие съществуване, че принуждаването на хората да приемат спасението е услуга за тях и че мъченичеството е най-доброто нещо, което може да ти се случи изобщо.
Втората:
Втората контрапросвещенска идея е, че хората са лесно заменими клетки на свръхорганизъм – клан, племе, етническа група, религия, раса, класа или нация – и че върховното благо е прославата на този колектив, а не благополучието на хората, които го съставляват. Очевиден пример е национализмът, при който свръхорганизмът е националната държава, тоест етническа група с правителство.
Уклонът към негативизъм, особено у интелектуалците, е неизкореним:
Интелектуалната култура не е подготвена и да се справи с уклона към негативизъм. Всъщност нашата бдителност за лошите неща наоколо ни отваря пазар за професионални мърморковци, които привличат вниманието ни към лошите неща, които може да сме пропуснали. Експериментите показват, че критик, който кастри някоя книга, е възприеман като по-компетентен от критик, който я хвали, и същото може да е в сила и за крициите на обществото. „Винаги предсказвайте най-лошото и ще ви приветстват като пророк“, съветваше едно време музикалният хуморист Том Лерър… А интелектуалците знаят, че могат да добият моментално тежест, посочвайки нерешен проблем и теоретизирайки, че той е симптом на болно общество.
Вижте само кратък преглед на промените в най-важното – здравето, за едва два века:
Вечно изобретателният Хомо сапиенс отдавна се е борил с болестите с такива шарлатански средства като молитвата, жертвоприношението, кръвопускането, вендузите, токсичните метали, хомеопатията и смачкването на кокошка, притискана до заразената телесна част. Но започвайки от края на XVIII век с изобретяването на ваксинирането и ускорявайки се през XIX век сприемането на микробната теория за болестите, ходът на битката започнал да се обръща. Миенето на ръцете, акушерството, контролът на комарите и особено защитата на питейната вода чрез обществена канализация и хлориране на чешмяната вода щели да спасят живота на милиарди хора…. Антисептичните средства, анестезията и кръвопреливането позволили на хирургията да лекува, вместо да изтезава и да осакатява, а антибиотиците, антитоксините и безбройните други медицински постижения отблъснали още по-назад настъплението на епидемиите.
На страница 75 Пинкър представя стройна таблица с имена на учени, които са спасили… десетки и стотици милиони човешки животи. Не знаех нито един от тях и се срамувам от това. Той посочва, че:
Изследователите, събрали тези сдържани преценки, изчисляват, че над пет милиарда души са били спасени (досега) от стотината учени, подбрани от тях. Разбира се, историите за герои не отдават заслуженото за начина, по който наистина се прави науката. Учените са стъпили на плещите на гиганти, сътрудничат си в екипи, трудят се в неизвестно и събира идеи от световните мрежи. Но дали са игнорирани учените, ли науката, пренебрежението към откритията, преобразили живота към по-добро, е изобличение на разбирането ни за съвременната човешка ситуация.
Ето и цитат от страницата от Уикипедия (на английски) за едрата шарка: Smallpox was an infectious disease caused by one of two virus variants, variola major and variola minor. Беше. Няма я. Пинкър продължава:
Да, „едрата шарка е била“. Болестта, която е получила името си от болезнените гнойни мехури, покриващи кожата, устата и очите на жертвата, и която е убила над 300 милиона души през XX век, е престанала да съществува. (Последният случай е бил диагностициран в Сомалия през 1977 г.) За този смайващ морален триумф може м да благодарим, редом с другите, на Едуард Дженър, който е открил ваксинацията през 1796 г., на Световната здравна организация, която през 1959 г. си е поставил дръзката цел да изкорени това заболяване, и на Уилям Фейги, котио е съобразил, че ваксинирането на малки, но стратегически подбрани части от уязвимите популации би свършило работа.
На страница 92 пък има крива на световния брутен продукт за последните 2000 години. Няма нужда да я представям тук, до 1800-та година долната линия се слива с нулевата стойност, а малко след 1800-та се устремява стръмно към небесата. И всичко около нас го доказва, дори че четете този текст, по дяволите.
Пинкър развенчава устойчивия мит, че в секуларните общества нивото на самоубийства е високо.
Заедно с убеждението, че модерността буди у хората желание да се самоубиват, другият голям мит за самоубийството е, че Швеция, този образец на просвещенски хуманизъм, има най-високото ниво на самоубийства в света… Макар че нивото на самоубийствата в Швеция през 1960 г. да е било по-високо от американското (15,2 срещу 10,8 на 100 000), то никога не е било най-високото за света, а оттогава насам е спаднало до 11,1, което е под средното за света (11,6)… Неотдавнашен обзор на самоубийствата по цял свят отбеляза, че „принципно тенденцията на самоубийствата в Европа е низходяща и в момента няма западноевропейска социална държава в челната десетка по самоубийства“.
Популизмът в наши дни е основният враг на просвещенските идеи – и на здравия разум. И примери бол.
Популизмът съществува в лява и дясна разновидност, които споделят народната теория за икономиката като конкуренция с нулев сбор – между икономическите класи при левите, между нациите или етническите групи при десните. На проблемите се гледа не като изпитания, които са неизбежни в една безразлична вселена, а като на злонамерени кроежи на коварни елити, малцинства или чужденци. Що се отнася до прогреса, забравете за него – популизмът е обърнал поглед назад, към една епоха, в която нацията е била етнически хомогенна, върховенство са имали ортодоксалните културни или религиозни ценности, а икономиките са били поддържани от земеделието и промишлеността, които са произвеждали осезаеми стоки за местно потребление и износ.
Другият стълб на движението назад, религията, поне отстъпва решително във всички части на света, макар това да не личи на пръв поглед:
Защо светът губи религията си? Причините са няколко. Комунистическите правителства през ХХ век забраняваха или обезсърчаваха религията, а когато се либерализираха, техните граждани не се разбързаха да си възвърнат вкуса към нея. Отчуждението е донякъде част и от упадъка на доверието във всички институции в сравнение с максимума му от 60-те години на ХХ век. Донякъде то е повлечено от световното движение към еманципативни ценности като например правата на жените, репродуктивната свобода и толерантността към хомосексуализма. Освен това, когато животът на хората става по-сигурен благодарение на богатството, медицинските грижи и социалното осигуряване, те вече не се молят на Бог да ги спаси от разорение – държавите с по-здрави осигурителни мрежи са по-малко религиозни при равни други условия. Но най-очевидната причина може да е самият разум – хората стават интелектуално по-любопитни и научно грамотни, те престават да вярват в чудеса. Най-разпространената причина, която американците посочват за напускането на религията, е „липсата на вяра в ученията на религията“. Вече видяхме, че по-образованите страни имат по-ниски нива на вяра, а в света като цяло атеизмът се възползва от ефекта на Флин – когато страните стават по-умни, те се отвръщат от Бог.
И фактите са, че там, където вярата изчезва, се живее по-добре. Там, където властва абсолютно, е адът. Но това не може да убеди религиозниците, нищичко не може. Нищо, че се ползват от всички благини на науката и секуларизма, докато ги заклеймяват при всяка възможност. Лицемерие или пълна слепота, вие избирате.
Каквито и да са причините, историята и географията на секуларизацията оборват страха, че при липсата на религия обществата са обречени на аномия, нихилизъм, и „пълно затъмнение на всички ценности“… Много нерелигиозни общества като Канада, Дания и Нова Зеландия са сред най-хубавите места за живеене в историята на нашия вид (с високи нива на всички измерими хубави неща в живота), докато много от най-религиозните общества по света са адски дупки. Американският ексепционализъм е поучителен – Съединените щати са по-религиозни от западните си съратници, но имат по-ниски показатели за щастие и благополучие и по-високи нива на убийства, затворници, аборти, полово предавани болести, детска смъртност, затлъстяване, образователна посредственост и преждевременна смърт. Същото важи и сред петдесетте щати – колкото по-религиозен е щатът, толкова по-проблемен е животът на гражданите му. Причината и следствието вероятно вървят в много посоки. Но е правдоподобно, че в демократичните страни секуларизмът води до хуманизъм, отвръщайки хората от молитвата, доктрината и църковния авторитет в посока към практическите политики, които подобряват тяхното положение и това на събратята им
И както написах в началото, ислямът държи заробени стотици милиони да живеят векове назад от останалия свят. Решение на това аз не знам, и Пинкър не знае, макар да спекулира в тази посока.
Колкото и вреден да е теистичният морал на Запад, още по-тревожно е неговото влияние в съвременния ислям. Никое обсъжданне на световния прогрес не може да подмине ислямския свят, който по редица обективни показатели, изглежда, пропуска прогреса, на който се радват останалите. Страните с мюсюлманско мнозинство се представят зле по такива показатели като здраве, образование, свобода, щастие и демокрация, при равно богатство.
„Просвещение сега“ е от онези изключителни книги, които трябва да са четени от мнозина, но ще стигнат само до малцина, които така и така разбират стойността им – мога да я сравня и с „Еволюция на всичко“ на Мат Ридли. Но важното е, че ги има. Учени като Пинкър дават надежда, вдъхновяват младите и – надявам се – всяват съмнение поне в тези, които предпочитат да вярват, а не да знаят.
