Може ли един бот убиец да изпитва ревност?

Връщаме се в света на Марта Уелс, която ни поведе из историята на бота убиец със свободна воля в „Повреда във всички системи“ и „Изкуствено състояние“. От тях разбрахме колко много той иска просто да бъде оставен на мира, но това просто не му е писано – и в третата част, „Протокол „беглец“, ситуацията не се променя особено, макар че този път Единицата за сигурност абсолютно доброволно и по своя воля се набутва в патакламата.

Като следствие от вече случилите се в предните две части събития главният герой трябва да се завърне на едно наглед изоставено съоръжение за тераформиране, към което е насочена рутинна мисия. Той много добре знае, че предназначението на това съоръжение е по-различно и всъщност едни лоши хора имат явен интерес то да изчезне. Единицата за сигурност успява по изпитан маниер да се прикрие и да пътува заедно с нищо неподозиращи хора, а скоро се оказва и в неизбежен контакт с „питомен“ бот на име Мики, чието доверие успява да спечели с безочливи лъжи. Основната морална дилема в тази книга е точно поведението и мисленето на този много различен от него бот, който „никога не е бил тормозен или лъган, или към него се бяха отнасяли прекалено добре“, поради което откровено приема хората за искрени приятели. А нашичкият бот убиец, който едва-що успява да се накара да говори с тях, изпитва нищо по-малко от ревност и дори гняв, че това е възможно, а съвсем по човешки в един момент си признава, че просто не знае защо това го дразни и какво точно иска. Което не му пречи да се втурне да спасява същите тези хора и техния домашен любимец бот, когато нещата загрубяват рязко.

Единственото хубаво при бойните ботове беше, че не са бойни Единици за сигурност. Те са по-лоши.

Предизвикателството пред Единицата за сигурност е особено сериозно, защото бойните ботове, които се пръкват, го превъзхождат изцяло, а това, че недвусмислено обявяват агресивните си намерения предварително, не е особена утеха. В „Протокол „беглец“ събитията не се различават особено от тези в предишните две книги, ботът убиец едновременно изпълнява основната си функция – да защитава хората, но само тези, които сам прецени, че заслужават помощ, но все така по-важни са всъщност неговите вътрешни разсъждения, морални дилеми, самоанализ на емоциите и всякаквите му там присъщи наглед само на хората чуденки. И в крайна сметка всичко това може да отведе само до нови изводи за отношенията между хората и ботовете – и може би да насочи един откровен мизантроп към малко по-приятни изводи за човешката раса и нейния потенциал да върши добро. Но само може би.