Но ако е вярно, че всички щастливи класове си приличат, е още по-вярно, че всеки нещастен клас е нещастен посвоему. Петият клас, наследен от мен точно в годината, в която реших да възобновя преподавателската си дейност, след като бях изгубил напълно зрението си, възпява нещастието в хор, в който всеки участва с характерен тембър… Децимирани в буквалния смисъл – останали са десетима – от бурите в училище, но още повече от онези житейските; не са ги преразпределили, защото тяхната чума би заразила другите: било е по-изгодно да ги държат изолирани и да чакат нещастието да се самоунищожи. Точно те се паднаха на мен, след като бях престанал да преподавам от пет години, а сега отново съм на разположение: имам нужда да се уверя, че още съм жив. Айнщайн е казал, че Бог не играе на зарове с Вселената, но незрящ заместващ учител ми се струва наистина лошо хвърляне: неуверен духом и телом, ще бъде водач на несигурни телом и духом. Или ще е комедия, или ще е трагедия, няма среден път.
Виждате как се леят думите на Алесандро д’Авения, с такава вещина предадени от преводача Иво Йонков. Заобичах този писател пред цели дванайсет години, когато с „Бяла като мляко, червена като кръв“ разби относително младото ми още сърце, донесе ми спомени от други времена, успя там, където стотици други писатели не можаха: да ме трогне до сълзи. И в годините след това единици останаха тези, които изобщо успяваха да извадят истинска емоция. Затова и нямаше как да пропусна възможността да издам „Проверка по име“, толкова чакания последен роман на писателя, при все че знаех само, че е посветен на един сляп учител и трудния клас, за който трябва да се грижи. Нищо друго. А колко повече имаше в тая книга… Сетне и Дамян Дамянов нарисува тази изключителна корица, която месеци стоеше на десктопа ми и чакаше да ѝ дойде времето – и ме мамеше с енигматичността си. Всъщност прочетох романа последен – след преводача, редактора, коректора и художника. Имах възможност да се насладя на чист текст, рядкост в това, което съм избрал за свое призвание.
Създадени сме, за да се родим, а не за да умрем. И едно добре изречено име дава светлина и предоставя на светлината всяко ъгълче от душата и тялото, защото, за жалост, онова, заради което искаме да бъдем обичани, ние го скриваме. Това е силата на собственото име: да задържа неспирното колело на времето и да започва отначало една история, в която всичко е вече видяно. Това е чудото на една добре направена проверка по име.
И се потопих в история като никоя друга. Историята на Омеро Ромео, това огледално име, носено с гордост от човек, който е загубил зрението си, но притежаващ повече от всички нас, най-вече сила на духа и обич в сърцето. На неговите ученици, всеки от които отличителен глас, които са изоставени от системата, но откриват бащина фигура в лицето на своя учител. Който ги опознава по начин, който изглежда странен на мнозина – полага ръцете си на лицата им и чрез тях чете истини, които очите не могат да видят. Един след друг зазвучаваха гласове на деца, разказваха мрачни истории, разказваха живота такъв, какъвто не бива да бъде – и стъпка по стъпка откриваха, че им е спусната стълба, по която биха могли да се изкачат нагоре. Стълба, държана и от техния нов учител, и от съучениците им, които осъзнаваха силата си, когато са заедно. И тук започна истинският роман, който не очаквах – когато този учител и този клас се оказаха в основата на движение за обновление на училищата в цяла Италия. Когато социалните мрежи се оказаха рупора, който може да предаде едно истинско послание към света – и го направи, за да предизвика истинска бъркотия, която да постави властите – и училищните, и държавните – в положение да трябва да реагират. И го направиха така предсказуемо. И започна революция.
Лицата са като карти, съдържат цялата география на душата, места, на които трябва да измислим име и история. Болката, усилието, страховете, злото, доброто, дъждът, плесниците, милувките, вятърът, риданията, сънят, щастието: всичко ден подир ден, жест след жест извайва и променя тази плът. Зрението не може да улови прецизно недостатъците и детайлите, защото бърза веднага да направи синтез. Аз обаче анализирам всяка подробност поотделно като някой географ и чак след това опитвам да ги обединя. Стигнах до извода, че осезанието е по-честно от зрението, защото е освободено от предразсъдъците, присъщи на очите ни. Парадоксално е, но ние не виждаме нещата пред очите си, защото съвсем не искаме да ги погледнем истински, а по-скоро да получим потвърждение за онова, което вече мислим, че знаем, и да останем слепи за нещата, които не ни изнася да узнаем.
Алесандро д’Авения, сам учител, показва какво трябва да е истинското училище – място, където децата не просто да се учат на знания, а на живот. Където да получат подрепа, ако я нямат у дома си. Където да откриват себе си, защото може да се загубят, когато са сами. „Проверка по име“ е красива приказка за незрящ човек, който вижда по-добре от всички около себе си – или поне вижда една шепа деца, които имат отчаяна нужда да бъдат видяни, отчаяна нужда да бъдат чути. Не, този път Д’Авения не можа да ме разплаче, но и тази книга няма това за цел, тя по-скоро е предназначена да направи възрастните гневни така, както се гневят децата, когато биват оковани в натрапеното им формално образование. Този роман е манифест за промяна, за истинска промяна, не литературна, за трансформация, която е крайно нужна, за да си върши работата училищната институция. Глас, който идва от училищната стая – аз съм далеч от нея и нямам поглед какво е сега там, но този учител ще да знае по-добре кога нещата не са каквито трябва да бъдат. И с този роман той издига своя глас за истинска промяна. Надявам се да бъде чут.
– И така, каква е тайната, за да спечеля този клас?
Патриция бърза да отговори:
– Нужно е да ги обичате повече, отколкото самите те успяват да се обичат.
