Ръководеше го благочестие, не алчност.
Ето защо нещата завършиха така зле.
Обикновеният егоизъм причинява по-малко вреди от отчаяната добродетел.
В края на по-миналата година излезе „Аркадия“ на Иън Пиърс, която ми допадна с особената си структура и разчупен сюжет. В края на тази пък се появи друга книга от автора, при това тази, която е общопризнато най-добрата му – историческият роман „Пръстът, който те сочи“. Действието се развива през 60-те години на XVII век, а едни и същи събития са разказани през четири различни гледни точки. Всеки един от тези разкази отрича истинността на останалите, дава нова информация и попълва пъзела на картината – за да се стигне до края, в който уж всички маски падат, но въпросите остават. На задната корица пише, че „само едно от повествованията разкрива невероятната истина“ – и наистина се натрупва информация, която липсва в началото, и която разкрива кой къде лъже, но все пак смятам, че Пиърс по-скоро използва силата на литературата, за да покаже колко е шарен светът и как едно и също събитие може да бъде тълкувано по коренно различен начин. Не мисля, че който и да е от тези разкази е обективен – напротив, всеки от тях е силно субективен, и точно в това е техният чар и доказателство за писателския талант на Пиърс.
Ето в кое се заключава опасността, господине. Вашите изследвания водят към атеизъм, което е неизбежно, ако науката не се държи здраво в ръце от хора, които се стремят да утвърждават божието слово, а не да го поставят под съмнение.
Това е сложен период в британската история (сякаш някой не е, ама хайде). Гражданската война е сякаш приключила, монархията е възстановена, повечето поддръжници на Кромуел са загубили влиянието (че и живота си), само някои са успели да се нагодят към новите реалностти. Страната се променя с бързи стъпки, но това не се отнася до всички области на познанието. Медицината продължава да разчита на неизкоренимата алабалистика на астрологията, а църквата все още има твърде голяма власт и не позволява на науката да укрепне. Оксфорд е бастион на интелектуалната мисъл, но тя все още е твърде окована в религозните рамки, за да започне същинската промяна в живота на хората към добро. Иън Пиърс ни среща с някои от интересните лица на епохата, но основното действие лежи върху плещите на една измислена фигура – венецианеца Марко да Кола, с чийто разказ начева книгата.
Бидейки католик, Марко има от какво да се опасява в протестатска Англия, религозните кръвопролития не спират в продължение на векове. Все пак той успява да намери достатъчно добронамерени познати, с чиято помощ да оцелее, след като остава без пари и подслон, а скоро се оказва оплетен в техните проблеми и сблъсъци. Успоредно започва да помага на красива, но бедна и презряна млада дама, чиято майка има нужда от лекар, и постепенно опознава нея и тежкия ѝ живот. Марко има идея, че преливането на кръв може да помага на болните, и среща хора с вкус към експериментите, които да му помогнат с проверката на тази хипотеза. Скоро обаче всичко се обърква, когато един учен е убит и младата жена, на която той помага, е нарочена за убийството. Марко скоро разбира, че Англия не е мястото за него, и поема огорчен обратно към родината си.
Склонен си да говориш каквото мислиш, а за човек, желаещ да получи църковен пост, няма по-опасен навик.
Сега забравете всичко от предния абзац, защото най-вероято то не е вярно 🙂 Иън Пиърс създава една рамка, която е неговият основен разказ, за който можем да приемем този на Марко да Кола. Само че следват три други истории на лица, които си имат вземане-даване и с него, и със събитията около убийството на учения, и всяка от тях не само допълва още и още факти, но и дава нови обяснения на всичко случило се. Самият Марко се оказва много по-интересна фигура, отколкото сам се представя, а действията му на Острова се оказват мотивирани от много по-важни цели от бизнес интересите на неговото семейство. Но няма да разкривам нищо повече, защото ключово за историята е читателят сам да си навързва нещата – аз лично хванах навреме нещо важно и бях удовлетворен в края да видя, че съм бил прав… но и не съвсем, за радост.
Вярвам, че сивото и влажно време вечно ще възпрепятства англичаните да оставят някакъв отпечатък в света, освен ако не напуснат острова заради по-слънчеви земи. Преселете ги в Америка или в Карибския басейн и те с техния характер биха станали господари на света; останат ли в родината си, ще затънат в тресавището на апатията.
Не мога да не сравня „Пръстът, който те сочи“ с „Устои в пламъци“ на Кен Фолет, която прочетох скоро след нея. Фолет залага много повече на героите си и техните преживелици, като самата обстановка остава на заден план. Пиърс прави точно обратното – романът е изключително детайлен и задълбочен, пренася изцяло в епохата и нейната реалност, щателно са проследени безброй дреболии от ежедневието на хората, техните вярвания и мечти, проблемите, с които се сблъскват, и как ги решават. Безспорно тази книга може да бъде еталон как се пише исторически роман, дори ако не се взима предвид усложнената ѝ структура, която все пак като няколко отделни потока се влива в една основна река.
Чета думите си нагоре и съзнавам безсилието си да предам каква прекрасна машина на времето е този роман и как наистина пренася в епохата, без розовите очила и обичайното романтизиране на отминалите времена – в противовес на винаги нехаресваното съвремие. „Пръстът, който те сочи“ е хитроумен и много задълбочен криминално-исторически роман. Чест прави на колегите от „Orange Books“, че рискуваха с този автор и го наложиха на българския пазар.
От същия автор
От същия жанр
