Не, не е заради филма. Или поне аз нямам интерес към филма, както и към повечето екранизации на книги изобщо. Но няма да оспоря, че той е в основата на митологизирането на този роман и неговия иновативен подход към ужаса. Трилърите често са еднодневки, единици от хилядите, излизащи всяка година, отиват отвъд времето си и остават за следващите поколения. „Психо“ на Робърт Блох е един от тези, редом с „Мълчанието на агнетата“ на Томас Харис, „Челюсти“ на Питър Бенчли, „Сиянието“ на Стивън Кинг… нарочно избрах още заглавия с иконични екранизации.
164 страници, такива вече не се пишат просто, има си стандарт за този жанр и той е около 400 с., плюс-минус петдесетина, малцина са авторите (Джон Вердън е сред тях), които го нарушават, и всички във възходяща посока. Но Блох пише в друго време, над половин век назад, когато ужасът основно има свръхестествени конотации, наложени от книги като „Дракула“ на Брам Стокър, „Монахът“ на Матю Грегъри Луис и др. Той го елиминира – и въвежда герой, който носи ужаса в главата си, където винаги е бил, колкото и хората да са се опитвали да прехвърлят вината за злата човешка природа на външни сили. И концентрира напрежението в малко, но наситени с напрежение страници.
Разбира се, че фабулата е пределно добре позната и едва ли ще има читатели, които няма да са наясно със сърцевината на книгата, когато започват да я четат. Но както често при препрочитане човек открива различни пластове, бидейки наясно с основната линия, така и тук това предварително знание дава място да се проследи писателският подход на Блох. От посрещането на загубеното в нощта момиче, откраднало едни пари, за да започне най-после да живее истински с любимия, до прикриването на следите на случилото се насилие. В мрачния мотел на Норман Бейтс и майка му царува злото, а е знайно и че самият автор се вдъхновява от истинската история на един психопат, който е сеел ужас в реалността. Поне такива не са в дефицит в коя да е страна и кое да е време.
Не бях чел романа по-рано и за мен бе удоволствие да открия този отглас от друго време. Вече чета много трилъри и си ги степенувам, но ми бе наистина интересно да хвърля поглед назад към едно от заглавията, които дефинират този жанр така силно. „Психо“ на Робърт Блох е от еталоните и се радвам, че помогнах да го има пак по книжарниците в превода на Николай Аретов и с шокиращо прямата корица на Живко Петров.
От същия жанр
