Драматична любов на фона на война – не е най-оригиналният сюжет, но от такива истории понякога се раждат впечатляващи романи, които се запомнят. „Птича песен“ на Себастиан Фолкс идва със солидна репутация от Острова, но винаги трябва да се отчита коя аудитория припознава дадено произведение за любимо, в случая книгата е добре насочена към британските и донякъде френските читатели. За мен по-важното е, че това е силно антимилитаристична книга – убеден съм, че това, което най-вече ми хареса в нея, по-скоро е мъчение за огромна част от останалите ѝ читатели/ки 🙂
В центъра на епичното платно е англичанинът Стивън Рейсфорд, който в годините преди Първата световна война отива по работа във Франция и, разбира се, открива любовта. Идилия няма – жената на живота му е омъжена за грубиян, при когото Стивън е отседнал и с когото трябва да върши работа. Драматичните отношения между Стивън и Изабел заемат първите стотина страници от книгата, леко сладникави, но с доста вълнуващи еротични пасажи.
Но това наистина не е просто поредният любовен роман – войната е на хоризонта. След събития, на които няма да се спирам, за да не ви развалям удоволствието, действието се пренася изцяло на фронта, където Стивън попада във възможно най-различната среда. Тук Себастиан Фолкс ме спечели с нещо простично – изборът на армейските части, около които се върти действието. Чел съм романи за пилоти, танкисти, разузнавачи, пехотинци и прочие, но точно за тунелджии не бях, дори нямам спомен да съм чел за този метод, при който се прокопават тунели под фронтовата линия, от които както се провежда разузнаване, така и се взривяват добре укрепени противникови позиции.
Името „Птича песен“ за мен крие точно тук символиката си – канарчетата, които са използвани, за да предупреждават за изтичане на опасен газ в мината, и героите, които ден след ден слизат в тъмните, тесни тунели, загиват там, биват затрупвани, заклещвани, разкъсвани… смълчавани. Фолкс повежда Рейсфорд сред пълните ужаси на войната и натуралистичните сцени, които са ако не натрапчиви, то поне не са и спестени. Патовата фронтова ситуация е пагубна за човешкото – войниците губят желание да живеят, да се опитват да променят с нещо абсурда около себе си. Апатията и бавното полудяване са навсякъде, накъсвани само от екстатичността на обречените атаки, заплащани с безброй животи. Главният герой е потопен изцяло в тази реалност, която боли да бъде четена и ми е абсолютно извън възможностите да си представя да бъде изживяна.
Войната не може да бъде съпреживяна.
Носейки се по течението, Стивън има само една устойчива точка в себе си – любовта си към Изабел. Но тази любов е вече различна, далеч е от наивното, страстно увлечение, което пренебрегва всичко и всички, това е вече различно, улегнало чувство, което го задържа на този свят… и го подготвя за по-тежките изпитания, които идват. Себастиан Фолкс задоволително за мен бяга от баналното развитие на сюжета, въвежда нови герои и нови посоки, търпелив е и не допуска прибързване, дори обратното – мъчителното мудното поведение на Рейсфорд е най-добрият начин да опише човешкото падение по време на война, особено като имаме предвид контраста с поведението му по първите страници. След средата авторът въвежда и още една гледна точка, по-близо до наши дни, в която внучката на главния герой издирва информация за дядо си – за мен лично тези страници са излишни и стоят не на място, като кръпка, като патерица, за да бъде разказана историята малко по-разчупено, но всъщност само я разкъсва излишно.
Дърпайки крачка назад и поглеждайки романа в цялост, ми направи впечатление колко много неща са събрани в него, чак до степен да изглежда нагласено. В „Птича песен“ има всичко, което да запали вниманието на обичащите романтичните и драматични истории: изневяра, романтично бягство, раздяла, война, повече война, друга жена, дирене на семейните корени, мъжко другарство, смърт, затрупване, възкресение, раждане – тези елементи безспорно са вплетени чудесно в повествованието, те изглеждат неделими и основателни, но като натрупване ми идват твърде мелодраматични и откровено преследващи сантиментален отклик. И не мога да не мисля, че точно на тях се дължи и популярността на романа.
Като мъж е нормално да отдавам стойност на военната част, смазваща и мрачна, там за мен Фолкс е на изключителна висота. Самата любовна история и многото ѝ обрати и перипетии бяха интересни, особено с бягството от класическата траектория на романтичните драми (дали в посоката с щастливия, или в тази с нещастния край), но не са моето нещо, предполагам, че читателките ще открият повече стойност в нея.
В заключение бих казал, че „Птича песен“ е добра сплав от добро и зло, от любов и омраза, от живот и смърт, от страст и апатия. Тук животът се губи лесно, но любовта не. И ми допада идеята, че дори човешкото да е пропаднало в дълбока бездна, то може да бъде спасено с много търпение и внимание. Иска ми се да вярвам в това.
От същите жанрове
