Представям ви Саймън. Неудачник. Льольо. Или просто човек, крайно неприспособен към съвременния начин на живот. Не че не се опитва – всячески иска да бъде мейнстрийм, да срещне любовта, да бъде номер 1 в работата и прочие считани за към-щастието-водещи методи. Но, пусти късмет, навсякъде удря на камък. И наистина е “Пълен идиот”. А Томи Яуд не е никак милостив към героя си.
Подобно на героя на Паланюк в “Боен клуб”, и Саймън е обсесивно привързан към мебелите на “Икея”, обсъжда пространно мястото им в живота си и “стойността”, която те му придават. Освен това е във фазов хаос, който го отвежда до членство във фитнес клуб за хомосексуалисти. Саймън има и приятели, кой от кой по-голяма скица. И момиче, по което си пада. Тя винаги му се усмихва, мила е с него, изпълнява всичко, което той пожелае и то на мига. Не, тя не е проститутка, само работи в “Старбъкс”.
Не че не е имал шанс да спи с фантастична мадама. Но го е съсипал в стил “Джони Браво” или с глупавата надежда, че ще може да я има за по-дълго време. Трикратно самозадоволяване и е защитен надеждно срещу секс с жената, по която са му текли лигите.
Такива случки се сипят една след друга, а пълният идиот професионално и напълно идиотски съсипва всички шансове, които му предоставя съдбата, направо да му дожалее на човек. Не и на мен, де.
Признавам, при четенето реших, че книгата е доста повърхностна и я приех само откъм забавното ниво и нищо повече – просто хумористична чудесийка, която служи добре за убиване на 2 часа. И смятах, че от тази идея би станал страхотен ситком в стил “Двама мъже и половина”, но само с Алън, да речем. Мда, би бил доста трагичен сериал, но от Чаплин насам все още се смеем само на нещастията, мисля 🙂
НО, има едно голямо “но”. Преди време, в разговор с преводачката Златка Паскалева обсъдихме книгата (четох я преди има-няма 2 месеца) и тя ми показа една съвсем различна страна на “Пълен идиот” – гротеска на съвременния немец, на неговата отчужденост, неспособност за нормални социални контакти, на непригодност към материалния свят, засилваща се със затъването в дигиталния, на откриване на ценностти в мебели, а не преживявания. Така че смятам, че в книгата има повече, отколкото аз самият открих. И все повече се убеждавам, че само с четене никой не може да открие достатъчно за една книга – трябва да я обсъди с друг, който я е чел, да се разнищят впечатленията, да се поеме по внезапно хрумнали пътеки… и да се открие книгата в книгата, историята в историята, истината сред истините.
P.S. Знам чий са краката на корицата, хехе 🙂
От същия жанр
