Големият майстор знае, че смехът и тъгата са на две думи разстояние

  Когато преди време попаднах на съкровището „Посока Запад“, бях искрено впечатлен – и до ден днешен ми е обица на ухото да не съдя за книга по корицата ѝ. А когато преди дни на панаирния щанд на „Жанет 45“ Мила Ташева ме изненада с подписано копие от новия сборник на Петър Софрониев „Пълно объркване“, бях трогнат, изненадата си заслужаваше, а просто не знам как тя и авторът са опазили в тайна от мен излизането му толкова време.

    Сега книгата е в ръцете ми и се чудя как да изразя истински удоволствието от прочита ѝ, защото съзнавам, че не ми е дорасла гагата да представям достойно такъв автор. Мислех, че ще ми липсва моментът на изненадата, но Софрониев успя отново да ме накара да зяпна – няколко разказа, в които писателският занаят, представянията в читалища с висока средна възраст на посетителите, с които някои бг издатели толкова гръмко се гордеят, гостуването на мастити писачи из провинцията, което се превръща в помпозно накъркване, изобщо писателското его са иронизирани тънко и умело. Рядко се среща автор, който умее да се надсмее над иначе толкова помпозното и сериозно занимание „писател“, и да изпъкне ярко на фона на онези, които предпочитат да ходят с табелка с изписана професията им на нея, за да биват разпознавани овреме и да получават дължимото уважение. Но млъкни, сърце.

  Петър Софрониев е искрен от душа. И това прави файлетоните в този сборник толкова истински, толкова непринудени. Една след друга житейски ситуации, които от битовото преливат в танц по ръба на абсурда, но такъв един, нашенски абсурд, който другаде не би могъл да заяви съществуването си, камо ли да се реализира. Героите от „Посока Запад“ пак са тук, натрупали още годинки зад гърба си, повече примирение с превратностите на живота, но и умение мигом да се окопитят и да поведат нова война с него.

     Има един талант, който не е подвластен всекиму – това е умението още с първите изречения читателят да бъде запратен сред разказа, да бъде обрисувана обстановка, за която иначе цяла страница сериозни писания биха били недостатъчни. Вижте само: „В село Мириша обикновено цари спокойствие. Иначе казано, тук и дъждът се приема като културно събитие“,   „На вратата се позвъни и аз оставих бройлера неразфасован върху мивката“,  „Аз съм гларус. От запаса, бих казал. На 55“. А историите след това са приковаващи, едновременно смешни и малко тъжни, после тъжни и малко смешни, точно каквито са всички хора, които не могат да се напаснат истински към живота, дори и десетилетия да са сред неговите неразбории.

   „Пълно объркване“ си заслужава – защото хумор не е онова, което се лее на талази от телевизора. Хумор е това, което е скрито зад тези страници. И чака да бъде излято през очите в душата – и не се чудете, ако от някои уж смешни разкази ви се свие сърцето и аха, да заплачете… големият майстор знае, че смехът и тъгата са на две думи разстояние. И Петър Софрониев знае и кога да ги използва, и кога да ги остави недоизречени. Защото животът без смях е тъжен, без сълзи е смешен, и в двата случая не си заслужава да се живее, неговата мамица.