Аз, Галилео, син на покойния Винченцо Галилей, флорентинец на 70-годишна възраст, призован лично пред този трибунал и коленичещ пред вас,…
се кълна, че аз… (ще) изоставя погрешното твърдение, че Слънцето се намира в центъра и е неподвижно, а Земята… се движи.
Галилей пред Инквизицията, 22 юни 1633 г.
Ден след официалното съобщение за засичането на хигс бозона (и неизбежното развихряне на медийни простотии по темата) всички фенове на науката сме още в трескаво състояние, затова и приключването на “Пулсът на Слънцето” се напасна чудно с новините от ЦЕРН. Науката продължава да се развива неудържимо и разбираме все по-добре Вселената около нас, а Боб Бърман е съумял зад някакви си 300 с. да сбере толкова много, че записките ми излязоха отново вън от всякаква възможност за публикуване. Затова ще гледам да не се увличам излишно, но истината е, че се вълнувам страшно много от подобни книги, които обясняват простичко, доколкото е възможно, невероятно сложния свят около ни. (За предстоящата почивка от ревюта съм предвидил за четене от тази област “Космическият пейзаж” на Ленард Съскинд и трилогията на Брайън Грийн – “Елегантната вселена”, “Тъканта на Космоса” и “Скритата реалност”).
Ние сме изградени от звездна материя и това не е красива метафора. Бърман описва генезиса на нашето Слънце, формирано от сливане на материал от избухнали свръхнови и газови облаци, а от остатъчната материя се появяват и планетите. Авторът пише:
Наличието на йод в щитовидната ни жлеза е доказателство, че телата ни са били изградени от материали от свръхнови. Желязото в кръвта ни е дошло от ядрата на звезди от две предходни поколения. Слънцето излъчва малко особена жълта светлина заради флуоресциращите натриеви изпарения – елемент, наследен от неговия баща синя звезда клас O или B. То съдържа изобилни количества водород, които ще го снабдяват с поддържащото живота му гориво още милиарди години и които са наследени от майка му – първичната газова мъглявина. Техните брачни обети са били разменени преди 4,6 милиарда години.
Бърман проследява подробно развитието на астрономията от древността до наши дни – многобройните заблуди и откровено идиотски предположения, но и геният на двама гърци – Аристарх от
Самос (ок. 310-230 г.пр.Хр.) и Ератостен от Кирена (ок. 276-194 г.пр.Хр.), които без техника достигат до изключително точни изводи за това кое около кое се върти и относителните разстояния между видимите небесни тела. Основателността на доводите им е буквално удавена в последвалите векове на религиозна мистика, която успява да пречупи порива към знание по крайно ефективен начин, докато бурният разцвет на науката през Новото време предлага не само връщане към рационалните обяснения, но и богат урожай от уникални спекулации, които си заслужават цитирането:
Написан през 1856 г. учебник, озаглавен “Olmsted’s School Astronomy”, информирал, че според признатия авторитет Уилям Хершел, откривател на планетата Уран, Слънцето е населено с човекоподобни същества, които живеят по повърхността му. Как оцеляват при тази горещина ли? Елементарно е: Високо над слънчевите ливади имало два облачни слоя. Най-външният слой излъчвал всичкия този буен огън. А вътрешният слой блокирал този пъкъл подобно на предпазен лист фибростъкло и така защитавал гражданите долу. Според Хершел наблюдателите можели да видят дупки в тези облаци и дори да зърнат хладната тъмна повърхност долу. Тези дупки били слънчевите петна!
Други астрономи от XVII, XVIII и XIX век не били съгласни. Според някои петната не били дупки в облаци, а планини по повърхността на Слънцето, издигащи се над сияеща течност. Тобаяс Суинтън, духовник, имал дори още по-проста и може би максимално логична идея. През 1714 г. той написал книга, в която обяснявал, че Слънцето просто било адът и точка по въпроса. Той твърдял, че популярното схващане, че адът се намира дълбоко под земната повърхност, било очевидно погрешно, защото който и да било огън скоро щял да загасне поради липсата на въздух, а адът трябвало да продължи да гори. Освен това вътрешността на Земята била твърде тясна да побере всички прокълнати, особено като се имат предвид и бъдните поколения от нови попълнения.
Наградата за изобретателност може би се пада на Чарлз Палмър, който макар че по-скоро бил счетоводител, а не астроном, през 1798 г. публикувал много четена теория, според която Слънцето било съставено от лед. Точно така, лед. Тъй като светлината (казва Библията) е съществувала преди Слънцето, то не би могло да е нейният източник. Следователно Слънцето просто отразява и концентрира светлината на вселената, фокусирайки я върху Земята като лупа. Действително, не е ли Слънцето обло като изпъкнала леща? А звездите и Млечният път нямат ли собствена светлина, независима от Слънцето? Очевидно, Слънцето не било източник на светлина, а само инструмент за набавянето ѝ на Земята. Но от какво ли би могла да е направена тази гигантска леща? Не и от стъкло, то се прави от хората. Би трябвало да е от лед.
Дам, звучи забавно, но далеч по-сериозно е осъзнаването колко скоро всъщност сме достигнали до основни постулати в науката днес. Примерно разстоянието до Слънцето е установено окончателно едва през 1958 г. след два века усилия – 149 597 870 километра (и това не е ненужно знание – донесе 1 млн. долара на един американец!)
Но “Пулсът на Слънцето” далеч не е книга само за астрономията, напротив – по-голямата част от нея е посветена на огромното значение на най-близката ни звезда и как тя влияе на абсолютно всичко в нашия живот. Бърман описва как атмосферата спира опасната част от лъченията и че всъщност сблъсъкът с космическата радиация от нашата и безбройните други звезди във Вселената е ключът към колонизацията на околните планети, а не чисто техническите възможности на ракетите ни. Мощните потоци лъчи в Космоса за момента са преграда за възможността за мечтания полет до Марс, а дори и да стигнат дотам, космонавтите ще трябва непрестанно да са зад оловни заслони, които да ги защитават.
Отделни глави са посветени на здравето ни и влиянието на Слънцето, доста силно демонизирано от медиите в последните десетилетия заради опасния рак на кожата. Бърман обстойно описва разликата между реалната опасност и пълната измислица. Той пише:
Само едно слънчево изгаряне през детството или юношеството удвоява вероятността човек да заболее от меланом, както и пет или повече изгаряния, независимо от степента им, през който и да било момент от живота му. Съответно, за човек, който е посетил за първи път солариум още като подрастващ, има със 75 процента по-висок риск да се разболее от меланом.
След това обаче обръща поглед към опасността от другата крайност, която в развитите страни се развива с бясна скорост и вече има силни подозрения, че паническото криене от Слънцето има връзка с бума от случаи на аутизъм, депресия, преразположеност към рак и какви ли не още ужасии. Бърман се среща с водещия изследовател на витамин D (образуващ се по естествен път в телата ни при огряването им от Слънцето) Джон Канел. Той казва:
Ние сме първото общество от пещерни хора. В еволюционния процес по създаването на кожата природата изобщо не е предполагала, че някога бихме избягвали слънцето така старателно.
Няма как да не пиша за любимите ми глави в книгата – тези за заблудите и откровените шарлатании, които са свързани със Слънцето и другите небесни тела. Един от тези митове е предполагаемата взаимовръзка между човешките раждания и пълнолунието, която упорито продължава да се тиражира. Бърман обстойно се спира на купища изследвания, които не откриват каквато и да е зависимост и окачествява този мит като част от упоритото желание на мозъците ни да намират връзки между събития, които нямат нищо общо помежду си.
Астрологията! Хилядолетната шашмотевина в наши дни е по-силна от всякога, затова просто ще цитирам три кратки абзаца от главата, посветена на нея:
АЗ ИМАМ необикновена история с астрологията. Далеч от идеята да я отхвърлям, първоначално бях заинтригуван от нея, нетърпелив да търся валидността ѝ в нейните принципи и практика. Все пак като обитател на квартал Хайт-Ашбъри в Сан Франциско през 1966 и 1967 г. след завършването си на университет и с философска нагласа, която ме отведе на изток в продължение на години, аз приветствах алтернативите на традиционното мислене. Допълнително ме блазнеше и фактът, че двата пъти, когато астролози ми бяха правили „натална карта”, резултатите бяха предвидимо ласкателни. Когато хороскопът ви разкрива, че сте изобретателен и изключително умен, какво ви остава – да кажете на астролога, че дрънка врели-некипели ли? (Може би ако астролозите казваха на своите клиенти, че хороскопите им разкриват, че са безполезни, противни отрепки, популярността на тази псевдонаука щеше да избледнее.)
От самото начало обаче готовността ми да възприема идеите им беше потушена от една очевидна и неизбежна реалност: астролозите не говорят за реалната вселена. Те поставят Слънцето и планетите във въображаеми „знаци”, които не съответстват на действителните съзвездия, придават тежест на неща като ретроградно движение, което е само въпрос на гледна точка, и пренебрегват фактори, които би трябвало да са от значение, като например променящото се в широки граници разстояние между Земята и тези небесни тела.
Нещо по-лошо, произходът на астрологията се корени в недвусмислени суеверия. Древните не са извършвали проучвания, нито са имали контролни групи. Това не ги е вълнувало. Вместо това същите тези култури, които гадаели по вътрешностите на заклани животни, смятали Слънцето и планетите за богове, които обикаляли Земята. Това били отправните точки на астрологията. Нещо повече, предполагаемото влияние на всяка планета не било нищо повече от проста визуална асоциация. Богът, наречен Марс, бил червеникав и затова бил свързван с огъня и кръвта, а оттам и с войната. Меркурий се движел бързо, така че трябвало да е богът на непостоянството.
Следващите глави са посветени на чудото на пълното слънчево затъмнение, което Бърман описва по невероятен начин (вж. откъса във Всичколандия), на полярните сияния, а в края той отделя доста страници на зрението и какво представляват цветовете. Там се крият толкова много тайни и чудеса, че просто нямаше как да отлича повече неща, изключая ето тези два красиви цитата:
И така, когато никой не гледа, дъгата там ли е? Не, не е. Вашите очи (или техният заместител камерата) са необходими за завършване на геометрията. Триединството слънце, водни капки и наблюдател са всичко необходимо за една дъга. Когато няма никого, можем да си представим ситуацията като безкрайност от потенциалнидъги, всяка леко отклонена от останалите с различна наситеност на цветовете (тъй като по-едрите капки създават по-ярки дъги, но в тях липсва синият цвят).
Нещо повече – само когато невроните в ретината и мозъка се стимулират от невидимите магнитни и електрически импулси на светлината, се създава субективното усещане за спектрални цветове. Поради тези две причини ние сме също така необходими за дъгата, както са Слънцето и дъждът.
Така че „външният свят” е вътрешно преживяване. Сами по себе си цветовете не съществуват. Когато никой не гледа, залезът няма нито цвят, нито какъвто и да било вид. Той е една невидима плетеница от електрически и магнитни импулси.
Бърман пише леко и забавно, често вмъква ирония и хумор, като на места обаче дори прекалява в стремежа си да направи текста по-четивен и интересен. Книгата му е отличен пример как трябва да се пише научно-популярна литература – с много примери, свеж език, с разглеждане на много неща, свързани с основната тема, с желание да заразиш, да запалиш читателя с личната си страст.
За десерт – снимка от Джулай морнинга, който прекарах сам на дунавската дига (на плажа на Баба Вида беше кошмарно тъпкано и шумно), зяпайки Слънцето и четейки малко от книгата 🙂
От същия жанр
