Пътешествията във времето винаги са щекотлива тема, а покрай тази книга се присетих за „Картата на времето“ на Феликс Палма, чието продължение – „Картата на небето“, подочух, ще излиза в идните месеци. „Първите петнайсет живота на Хари Август“ е тийн книга, така че се опитва да предаде разбираемо бъркотевицата, която се получава при възможността да се връщаш и поправяш грешките си. Клер Норт обаче не е осакатила творбата си с излишно опростяване, дори напротив, истински калейдоскоп от отражения на едни и същи събития с различен отлас се е получил.
В основата на книгата лежи прераждането в едно и също тяло, на едно и също място, в един и същ момент. Хари Август е от малцината жители на планетата, които по неведоми причини са вплетени в този постоянен кръговрат, и след всяка своя смърт има възможност да започне отначало, като някъде около третата-четвъртата си година си спомня всичко, което е преживял досега. Което го поставя в интересна позиция да може да променя събитията, но бързо открива, че твърде малко неща зависят от това. Първите му животи са объркващи, един завършва в лудница и със самоубийство, друг в напразно преследване на религиозните миражи, но в крайна сметка Хари открива съществуването на клуб „Кронос“ – рехаво сдружение на хора като него, които си помагат през вековете, забавляват се, осигуряват възможност за прехвърляне на съобщения през вековете. Точно така на поредния си смъртен одър той научава, че светът е поел в погрешна посока, някой се намесва грубо в естествения ход на събитията, и че трябва да се направи нещо.
В основната линия на книгата Август преживява ред приключения в няколко поредни живота, в които не само разкрива какво обърква хода на времето, но и се включва активно в него – веднъж като пламенен поддръжник, дваж като потаен враг, който го саботира. Клеър Норт успява да внесе порядък в иначе доста объркващата идея за постоянно преминаване през едни и същи събития, които се изместват малко или много според взетите в младините решения. Всъщност основните нотки на хаос въвежда самата авторка с чести интерлюдии към един или друг живот, във всеки от които Хари е преживял нещо различно, нещо уникално – и най-важното: всяка от тези преживелици, хубава или лоша, изгражда характера на основния му Аз, позволява му да помъдрява живот след живот, да взима по-правилни решения, да преценява по-добре хората и техните действия, да поправя направените грешки. И ако в един момент той помага за унищожението на света, увлечен в бляскавата мечта за чиста наука, която да се доближи до тайните на мирозданието, по-късно той съзнава, че този стремеж е пагубен, особено след като клуб „Кронос“ е на прицел и на ръба на унищожение. Как се убиват безсмъртни прераждащи се същества – с жестокост и потъпкване на всякаква милост и жал.
Антагонистът в „Първите петнайсет живота на Хари Август“ – Винсънт, всъщност ми бе по-интересен от Хари Август, който вън от регулярното пречукване на един сериен убиец на проститутки (тия британци не могат една книга с викториански привкус да напишат без тая тема), е скучновато добродетелен. Неговата мечта е зловредна, но разбираема – и трагичната му участ ми напомни на тази на Щирнер от „Владетелят на света“ на Беляев, който може да има любов и подкрепа само наужким, само насила. И Винсънт е в това положение – той има нужда от Хари, обича го искрено, но може да има подкрепата му само под маската на тайна, само чрез прикриване на истинските си стремления. Другите герои бледнеят силно през тези двамата, не са добре разработени и тук си проличава сдържането на Клер Норт, оголването на книгата до по-простички дилеми, интересни за младите.
Книгата ми напомни и на страхотната „22 ноември 1963“ на Стивън Кинг, в която отново промяна на миналото води до антиутопия в бъдното.
От същите жанрове
