Целият ми съзнателен живот беше белязан от загубата на приятели.
Нийл Армстронг
Истинска емоция е да четеш биография на легендарния и толкова енигматичен Нийл Армстронг и едновременно да гледаш поредното изстрелване на ракета на SpaceX, която не само успешно изведе полезния си товар в орбита, но и минути по-късно се приземи обратно на платформа в морето – всичко това на живо пред очите на безброй зрители по целия свят. А са минали по-малко от 50 години между двете събития. И малко повече от толкова от полета на братята Райт. Малко над век, представяте ли си, само век от първото отлепяне от земята с нещо като самолет, та до времето, в което изпращането на товари в космоса е нещо нормално? Живеем в епоха на чудеса и е трагично колко огромна част от населението не го разбира и вярва още на бабини деветини.
„Първият човек. Животът на Нийл Армстронг“ на Джеймс Хенсън има една светла и една тъмна страна, точно както мислим за Луната (не че това е вярно). Светлата е подробното описание на програмата „Аполо“, на впрягането на една нация в стремеж към една обща и величава цел – и постигането ѝ, с всички интересни подробности и ключови моменти, които е можело да превърнат американския триумф в трагедия. Тъмната е… ами самият Армстронг, чийто образ не става по-познат и на йота. Такъв човек си е – затворен, мълчалив, изпълняващ безропотно дълга си без поза и жадуване на признание. Личи си, че Хенсън е направил всичко възможно да проникне под тази фасада, но времето на написване на тази книга – твърде много десетилетия след подвига, е позволило на Армстронг да си изработи броня, свалянето на която е почти изключено. Но пък го има Бъз Олдрин, нали? А той би бил много различен герой… иронията на историята е жестока: трима души извършват нещо изключително върху раменете на хиляди други анонимни герои, но само един ще остане като Първия човек на Луната – Нийл Армстронг. Дори всички снимки, които познаваме, да са всъщност с Олдрин на тях.
Като цяло първата част на книгата е по-скоро скучновата, но това е напълно нормално – трудно е да се намери по-праволинеен човек от Армстронг. Куриозното е, че този спокоен и мълчалив човек идва от фамилия на прочути разбойници и грабители – Хенсън се спира на историята на фамилия Армстронг, които през XVI век са се превърнали в безспорно най-прочутата фамилия в Шотландия, но далеч не с добри дела. Слуховете, че са изгорили 52 шотландски църкви, кара крал Джеймс V да прати армия срещу тях, като след този гибелен за фамилията сблъсък се създава пятата до наши дни „Балада за Джони Армстронг от Гилноки“. Същият този човек преминава спокойно и достойно през живота си, който го води към върха – обучението, войната в Корея, където се разминава на косъм със смъртта няколко пъти, експерименталните полети с прочутия Х-15. За него той казва.
Когато си облечеш херметичния костюм и затворят капака на кабината над теб, осъзнаваш, че си попаднал в един много, много тесен свят. Стъклото те обгръща толкова плътно, че е много трудно да виждаш във вътрешността. Разбираш, че това е съвсем друга машина!
Хенсън проследява живота му подробно и в детайли, но няма пикантерии около Армстронг, той наистина е съпруг и баща за пример, макар и отсъстващ толкова често. Всъщност куриозното е, че точно тази негова безличност дори е решаващият довод за това да бъде избран да слезе пръв на лунната повърхност – трябва да се добави и че това, че е вече цивилен, е политически важно. Адски интересно ми бе подробното проследяване и на първата американска програма за космически изследвания – „Мъркюри“, и нейния наследник „Аполо“. Драми не липсват и цитатът от Армстронг в началото се отнася за всеки от периодите в живота му – и като войник, и като летец-изпитател, и като астронавт. Всяка от тези професии изисква всичко и често взима кървава дан от хората около него. Това може да бъде едно от обясненията за неговата затвореност – този човек е видял в живота си твърде много смърт и сам е бил прекалено близо до нея. Бъз Олдрин е много различен характер и това е от причините да остане втори. Или както казват от НАСА:
Трябваше да избираме между двама мъже и сдържаният, любезен и героичен Нийл Армстронг беше нашият избор.
Втората част на книгата е същински интересната – подробно проследеният полет на „Аполо 11“, всеки детайл носи магията на първопроходничеството, на постигането на невъзможното. Допадна ми, че Хенсън не се притеснява да навлиза в щекотливите конспиративни теории и да дава ясни обяснения за събития по време на полета, които всякакви кукувци тълкуват както им падне – например засвидетелстваните от космонавтите светлинки вън от кораба. Само дето се оказва, че не са вън.
Блещукащите светлинки се оказват феномен, който се случва в особено тъмните условия на открития Космос във вътрешността на човешката ябълка.
Друг обект на догадки е предмет, който следва кораба, и който се оказва един от четирите панела на защитния корпус, който е изхвърлен, за да се освободи Орелът, с който Нийл и Бъз ще се прилунят.
Научих с изумление, че всички чудесни фотографии на астронавти от първото кацане не са с Нийл, а до една с Олдрин. Или както пише Хенсън:
…макар Армстронг да заснема десетки прекрасни фотографии на Олдрин, Бъз не прави нито една специална снимка на Нийл. Една от малките трагедии на „Аполо 11“ е, че не оставя никакви снимки на Първия човек на Луната за бъдещите поколения.
Всъщност има едва пет снимки, на които Армстронг е хванат в кадър, почти всички случайно. Разбира се, и двамата астронавти не отдават значение на това. Допадна ми, че в личния си комплект с вещи Армстронг носи до Луната две малки части от самолета на братята Райт от 1903 г., както и медал в памет на Юрий Гагарин (вж: “Юрий Гагарин. Истината зад легендата“ на Джейми Дорън и Пиърс Байзъни).
Интересни са и страниците, посветени на годините след кацането на Луната. Армстронг е необичаен герой, който наглед страни от светлините на прожекторите, но Хенсън посочва, че той всъщност активно се опитва да играе публичната си роля, от която не може да избяга, но вниманието към него е толкова прекомерно, че е неизбежно огромна част от молбите към него да остават неизпълнени. След разпада на брака му Армстронг е човек, който хич не е за завиждане, но му прави чест, че намира път навън и нагоре. Както е успявал в полетите си с всякакви рискови апарати.
И накрая – за конспирациите. Книгата ясно описва колко хиляди и хиляди хора са тясно ангажирани в програмата „Аполо“, как ракетата се следи от десетки станции по цялата планета (включително съветски, които никак не са щастливи от това, че са изпреварени, след като са имали видима преднина в ранните етапи на космическата надпревара). Донесените образци от Луната са също обективен факт, а голяма част от тях дори не са изследвани в детайли още.
„Първият човек. Животът на Нийл Армстронг“ е история с предизвестен щастлив край. Имаме привилегията да живеем във времето, когато се пише нейното продължение – кацането на Марс, и се надявам политическите безумия да не осуетят стремлението на хора като Илън Мъск (препоръчвам задължително и неговата биография!), които водят човечеството нагоре. Там, откъдето ни гледа Луната и където задължително трябва да се върнем, за да се оттласнем по-нагоре – пътят ни има само една смислена посока, както пише великият Карл Сейгън в „Бледа синя точица“, или съществуването ни като вид ще бъде прекратено рано или късно.
От същите жанрове
