Веднага след като прочетох „Боксьори и случайни минувачи“ на Палми Ранчев, си наумих да си изровя „Първобитният звяр. Играта“ на Джек Лондон. Открих книгата у дома, във Видин, почти разпадаща се от многократните препрочитания, с петна от какво ли не по страниците (винаги съм бил мърляв при четене), с дребен, неприятен шрифт… и нищо от тези неща нямаше никакво значение. Разбира се, половин живот по-късно вече гледам със съвсем различни очи написаното, прозира до болка наивността и нагласената мелодрама, но основното очарование си го имаше.
На един дъх прочетох двете новели, следвах по петите стремителното изкачване по шампионската стълбица на първобитния звяр с нежно сърце Пат Глендън, в когото Лондон е вложил всичко, което за времето си олицетворява мъжкото, и срещата му с неговата предопределена противоположност, Жената с главна буква, с която са създадени един за друг. След това със свито сърце поех сред „Играта“, с напразна надежда краят да е различен от този, който помнех… на напечатаното остава и се не променя. Джек Лондон е жесток в този разказ, но животът е жесток, няма как да бъде винен – ако в първата история има нереална идеализация, във втория реалността си ръбавее така, както се случва и в „Къс месо“.
Препрочитането си струваше. Помнех цели изречения, ръбати изрази, преводачески решения, които още тогава са се запечатали в съзнанието ми – и сега им се радвах като малко дете, просто носят аромата на времето си. Не бих променил и думичка от чисто уважение – и само се надявам тези две новели да излязат в нови издания под една или друга форма.
От същия автор
От същия жанр
