Тайта громи хиксосите, наред са Вавилон и Крит

   Уилбър Смит се завръща в България, след като миналата година на панаира във Франкфурт корицата на тази книга беше навсякъде и просто нямаше отърване от нея. Тогава не бях чел нищо от автора, но след като се забавлявах с „Речният бог“, реших, че рискът си заслужава – и ето на, „рестартиране“ на един от най-знаковите писатели на 90-те години с роман, който хем е част от древноегипетската серия, хем може да се чете самостоятелно. При това в сочния превод на Елена Павлова, това е важно 🙂

    Още в началото трябва да се уточни нещо. По-голямата част от „Пустинният бог“ не се развива в пустинята, но пък богове си има, че даже са и доста гневливи и събуждат вулкани. Изненадащо за мен, в поредния роман за приключенията на гениалния Тайта Смит поема по стъпките на автори като Емилио Салгари и Рафаел Сабатини – по-голямата (и по-интересната) част от книгата си е направо пиратско-приключенска, с което в общи линии се отдалечава от първообраза си „Речният бог“. Освободеният роб Тайта обаче си е все така изключителен – в ревюто си за първата книга го характеризирах като „нищо по-малко от нещо средно между Леонардо да Винчи, Стив Джобс и Нютон“ и това не се е променило изобщо, нарцисизмът му дори се е задълбочил, колкото и невъзможно да изглежда това.

  Действието се развива десетилетия след приключенията с Лострис и Танус, с техните попораснали деца като дейни участници, но Тайта все още е в разцвета на силите си – в началото намирах това за доста странно и алогично, но Смит все пак е решил да добави известна правдоподобност и измисля обяснение за това дълголетие – какво е то, няма да издам.  Със зашеметяваща скромност неговия герой замисля и вкарва в действие мащабни планове за триумф над хиксосите, които включват атака над минойска крепост в хиксоски униформи, кражба на чутовно количество сребро и закарването му обратно в Тива. Този план го отвежда и до преминаване покрай столицата на хиксосите, а там каква драма се случва, не е истина. Но това далеч не е всичко – следват приключения в бъдещата Арабска пустиня, посещение на вълшебния град Вавилон, протягане чак до остров Крит и чудноватата минойска цивилизация, чийто предопределен край не изненадва – но пък не очаквах кой е виновен за него 🙂 Разбира се, доволно количество битки с разбойници, с пирати, с хиксоси на колесници, с кого ли не – Тайта умее да ядосва враговете, но умее и да печели ценни приятелства, които да спасяват кожата му при нужда.

   Същевременно не е подмината и романтичната нишка – самият герой, дори бидейки скопец, успява да преживее една бурна любов, а пътем трябва да удържа юздите на две влюбени хлапачки, фараонски щерки, които хем се чувстват длъжни да изпълнят дълга си към царството, хем не могат да не следват сърцата си. Което може само да донесе грижи.

   „Пустинният бог“ в основата си е същата като „Речният бог“, а навярно и като другите от серията – забавни приключения сред пясъците, колорит и екзотика, секс и насилие за цвят, но привлекателното поне за мен е този наистина уникален в своята наглост и самовлюбеност герой, който продължава да ми напомя Тирион, но без силните му сексуални щения. За мен книгата е много приятно лятно четиво, което не блести с каквато и да е историческа правдоподобност, но пък се чете леко и с удоволствие за отмора. А това, което най-вече ме изненада, е отвореният край – 82-годишният Уилбър Смит очевидно има намерение да пише още и няма намерение да сложи край на десетилетните грижи на Тайта около спасението и величието на Египет.

   И последно – подочух, че и друга книга на Уилбър Смит ще излиза на български, така че ще се чете още от него, лично на мен ми стана слабост, ще намеря и по-старите издадени у нас.