„Да грабиш, да убиваш, да узурпираш под фалшиви титли – това наричат империя, а когато създадат пустиня, я наричат мир.“ Тацит (цитирайки Калкак), Агрикола 30
Не се случва често втора част от поредица да надмине първата, но в случая с тази на Аркади Мартин бих отсъдил точно така – „Пустош, наречена мир“ е определено по-интересна и заплетена от „Спомен, наречен империя“, най-малкото защото продължаващите сложни политически боричкания са комбинирани с цяла-целеничка драматична война с извънземна цивилизация. И както и в книгата, за която писах вчера – „Да спиш в море от звезди“, и тук причудливостта на Другия е достатъчна причина за взаимното избиване. Но отново една жена има какво да предложи, за да се спре безумието – и то без помощта на чужд организъм, който превзема тялото ѝ. Време е поезията да участва в решаването на съдбините на света – и смелостта да приемеш, че има и друг начин на свързване на умовете отвъд изречените думи.
Махит Дзмаре се е отместила малко от центъра на събитията, но не са намалели никак всички съмнения, които не спират да я разкъсват. Тя се чувства окончателно остракирана от родния си свят – космическата станция Лзел, където не е приета никак доброжелателно след злополучните събития от първата книга. Но същевременно Махит няма как да приема имперската тейкскланска култура като своя, дори да я разбира прекрасно. Единственото, на което може да разчита, са спомените – за един император, който трябваше да жертва всичко, за една смела жена, която възкачиха на трона, за едно хлапе-клонинг, което трябва да порасне твърде бързо, и най-вече за Три стръка морска трева, нейната съратничка, която я е оставила да си тръгне. Но точно последната пристига на станция Лзел, за да отведе варварката-дипломатка към бойното поле – там, където флотата („Шестте протегнати ръце на Тейксклана, тяхното призвание беше завоеванието“, както пише Мартин) трябва да даде отпор на извънземната заплаха, която катализира финала на първата книга.
Но с тези извънземни дипломацията изглежда невъзможна. Те са по-напред технологично от човечеството, появяват се от нищото, действат убийствено синхронизирано, а техният непонятен език причинява болка и прилошаване на хората. Обречен първи контакт на пръв поглед. Но точно тук диригентската палка поемат Махит и Трите стръка, макар отвсякъде да са обградени с недоверие и враждебност – а и отношенията между самите тях са изпълнени със страх и болка. Аркади Мартин гради две успоредни линии – на две жени, които искат да си се доверят, но не смеят да се разкрият, и на две цивилизации, които просто не могат да открият общ език, на който да говорят, защото мислят по коренно различен начин. И двете линии ще се развиват успоредно, но преди това ще станем свидетели на нова порция сложни политически борби и в имперската столица, и на станция Лзел, и сред военната флота, ще разберем повече за порталите, които са „причината империята да работи“, за намирането на съюзници сред враговете и най-вече за бързото израстване на едно дете, което държи на морала тогава, когато възрастните са готови да го захвърлят и да осъществят планетен геноцид. И препратката е видима и явна – „Играта на Ендър“ на Скот Орсън Кард, която споменах и вчера, няма как, този роман е като темел в основите на съвременната фантастика.
Наистина останах приятно изненадан от „Пустош, наречена мир“, сега мога да оценя повече първата част като подготвителна за същинското действие, защото определено човек трябва да вникне в противоречивия образ на Тейкскаланската империя – те не са „добрите“, но не са и чисто агресивно зло, а и извънземните носят своята противоречивост като част от задачата за решаване. Темата за изкуствното подсилване на ума, за предаването на спомените, за обединяването на умовете в мрежа, която им позволява да контактуват мигновено, всички тези противоборства изплитат сложна плетеница от въпроси без ясен отговор, които, макар и разположени във фантастика, всъщност може да станат обект на осмисляне и в нашето време. И точно с това този тип романи са важни, да разглеждат варианти за близкото бъдно по достатъчно достоверен начин.
От същия автор
Още по темата
