Ще си направя експеримент. Три книги в един текст – три трилъра от трима изявени автори. Защо? Защото често не ми остава време и място да пиша за всички добри книги, които имам удоволствието да издавам – години наред пазя правилото да има по пет други заглавия между всяко на „Сиела“, което оставя стотици книги без шанс да бъдат споменати в блога: не само аз издавам (твърде) много, но често и чета книги от колегите ми, които още повече ограничават шанса да пиша за такива от моята редакция. И сега реших просто да събера две чудесни новоизлезли тухлички в един текст – трилърите „Погубени“ на Карин Слотър и „Спи спокойно“ на Андерс Руслунд, а за да е още по-интересно, добавям и още един, който пропуснах при излизането му преди месеци: „Пустош“ на Стина Джаксън. И трите са втори книги на авторите, поне що се отнася до издадени от мен – „Пустош“ последва „Сребърният път“, която обра де що награди за криминална литература има в Швеция; „Погубени“ последва „Пропукване“, втората за специален агент Уил Трент, а „Спи спокойно“ продължава успешното прераждане на Руслунд с „3 дни“. И много ми се иска да продължа и с тримата автори, защото макар да чета по едно стотина и повече трилъра годишно, тези са ми сред любимците. Но да карам поред.
„Пустош“ е атмосферично бижу – една чудесна комбинация между добра литература и криминален сюжет, каквито рядко се срещат, а краят е от тези, които никой не очаква, точно както в „Смъртният грях“ на Мария Грунд и предстоящата „Зад нейните очи“ на Сара Пинбъра (много трилъри, много нещо :)).
Сюжетът се завърта около едно странно изолирано семейство, в което властният баща Видар държи в подчинение своята дъщеря Лив и нейния син Симон. Носят се много слухове около тези тримата – като това, че в къщата има цяло съкровище, че Симон е син на дядо си, че момичето е опитвало да бяга неведнъж, но в крайна сметка е останала там, близо до умиращото градче Йодесмарк, неясно защо. Това крехко равновесие ще бъде разкъсано от насилие, а Стина Джаксън следва отблизо какво и защо се случва – и пита далеч не само кой е убиецът… пита какво е да си човек, какво е да потъваш и да изплуваш напук на всичко, дори около теб всичко да се руши.
Истинското удоволствие в тази книга не е просто разкриването на загадката, а самото писане на Джаксън – точно както и в драмата „Оцелелите“ на Алекс Шулман стилът е това, което грабва и води напред, тази мрачна скандинавска безнадеждност, в която ние от слънчева държава се чудим как изобщо хората живеят, обичат и гледат напред. И този втори роман, изненадващо – обикновено вторите книги на повечето автори са провал след успешната първа – ми хареса определено повече от „Сребърният път“.
Другата гледна точка към шведската действителност, този път градската, дава пък Андерс Руслунд в поредната си книга за криминалния инспектор Еверт Гренс и бившия агент под прикритие Пийт Хофман. За първи път се срещнах с тях в „3 секунди“ и „3 минути“, където на Руслунд партнираше и Бьорг Хелстрьом, но в „3 дни“ се уверих, че Руслунд е бил истинският двигател. Сега, в „Спи спокойно“ (която май е била замислена да се казва „3 години“, за да е в тон), шведът се насочва към област, която малко автори биха посмели да закачат – детската порнография и най-големия ужас, отвличанията на деца и държането им в плен от извратени чудовища.
Гренс е далеч от героичен полицай, точно обратното, той все повече затъва в своята скъб и се дистанцира от работата, подготвен за скорошно пенсиониране и навярно бърз край след него, но изчезването на две четиригодишни момичета го връща към действителността и го подтиква да затърси отчаяно следи там, където преди години неговите колеги са ударили на камък. „Безследно изчезнали“ – това е присъда, а родителите на едното дете само искат то да бъде официално обявено за мъртво, за да продължат напред. Само че Гренс няма намерение да ги остави в скръбта им – точно обратното, той е твърдо решен да го открие, а за тази цел отново ще му е нужен Пийт Хофман, който все не може да се откаже и да заживее спокоен живот. Този път обаче дегизировката му просто няма да е достатъчна – той трябва да се внедри в групичка с толкова изкривена психика, че да се впише изисква да се пречупи изцяло.
И става наистина страшно, особено със суровия обрат, който Руслунд поднася абсолютно безмилостно.
„Спи спокойно“ не е за хора със слаби сърца, но шведът стъпва на реални събития, за съжаление в книгата му е описана ужасяваща реалност и индустрия за милиони, която вирее върху страданията на децата и действията на хора, които не заслужават капка милост. Отново, както и в предишните си книги, той описва двама много несъвършени герои, които трябва да се изправят срещу многоглаво зло – и жертват по малко от себе си всеки, за да надделеят – да видим докога, чудя се дали и Руслунд няма да им отнеме всичко, както направи Ю Несбьо с неговия Хари Хуле.
И накрая бегом към Америка, където Карин Слотър ги твори не по-малки ужасии, но вече в по-стандартен формат – сериен убиец и мъчител, който си има пещера за изтезания в гората. Както споменах, „Погубени“ е третата за Уил Трент (първата, „Триптих“, има прилична вероятност да преиздадем догодина, ако и тази си намери читателите), а в нея влиза и една нова интересна героиня, лекарката Сара Линтън, която е загубила съпруга си полицай при жестоки обстоятелства и въвличането ѝ в това разследване я извежда от мъката и болката.
Историята започва, когато гола жена излиза неочаквано на пътя на кола, в която се вози възрастна двойка. Пътят е рядко използван, вие се сред гора, а по тялото на жената има следи от жестоки мъчения. Докато полицията се натутка да измисли какво да прави, Трент поема смело в тъмното, за да открие пещерата на ужаса, а по-късно и още една жертва. А много скоро след това още една жена е отвлечена и се започва нова напревара с времето, за да бъде спасена.
Както и в „Пропукване“, и тук Слотър задълбава силно в животите на своите главни герои, техните проблеми, които влияят пряко и на разследването им. Над 500-те страници на този трилър просто летят, изпълнени с напрежение и обрати, а в крайна сметка краят пак ме изненада, не мога все още да хвана спатиите на Слотър, също както и в страхотните „Добрата дъщеря“ и „Красиви момичета“. Най-хубавото е, че тя има още цял куп неиздавани на български трилъри и се надявам малко по малко всички да излязат и у нас.
От същия жанр
