Има корици, които просто не можеш да подминеш, и тази на Стоян Атанасов за „Път от кости“ на Кристофър Голдън е от тях, знаех, че ще си взема книгата в мига, в който я зърнах. Сибирски хорър, можем ли да обособим такъв поджанр? Книга, която стъпва върху истински път от кости, Колимската магистрала, построена с кръвта, плътта и костите на стотици хиляди концлагерници по заповед на Сталин, едно от онези чудовищни деяния, които просто не могат да бъдат осмислени. Място на безкрайно страдание, избрано за сцена на митологични ужаси.
Началото всъщност е някак неубедително. Заварваме двамина западняци да карат по именно тази магистрала – телевизионен продуцент с неизчерпаем резервоар от идеи за документални поредици и неговия оператор, който последен още вярва, че тези идеи ще се преврънат в хитов продукт, който ще направи и двамата богати. Филм за Колимската магистрала и за живота в най-студения град на планетата звучи като история, която може да прикове вниманието на зрителите, и двамата старателно са се подготвили – колата им е подходяща, дозареждат бензин винаги, когато могат, а напред ги очаква и среща с местен водач, който да ги въведе в живота сред смразяващия студ, където една повреда означава почти сигурна смърт. Без проблеми те се срещат с водача, качват го, скоро спасяват и живота на една красавица, която е претърпяла неочаквана авария, и се насочват към тоя чудат град, в който трепетно се надяват да си починат и да планират как да снимат по най-завладяващ начин живота на местните и зловещото наследство на комунизма.
Само дето градът е празен. Вратите са отворени, хората са излезли и стъпкитв в снега водят към… гората. Там, при сигурната бяла смърт.
Точно тук, без миг почивка, действието внезапно полита. Защото двамата западняци и техните местни домакини се оказват на прицела на мистериозни създания, които са на ръба на материалното. И докато спасяват единственото останало в града дете, те се втурват в отчаяно бягство, което ще се проточи през цялата нощ, наситена със свирепо насилие и постепенно навлизане в тайните на местния фолклор, който е не по-малко страховит от климата. Голдън без никакъв свян отнема живота на всеки, който може да им помогне, а обръчът от чудати създания, които приемат различни животински форми, се затваря постепенно. А малко встрани пък е разказана трогателната история на старицата Людмила, която е отдала живота си да върви по малко всеки ден по магистралата, да се моли и да освобождава окованите там души на сталиновите жертви – една модерна светица, която никоя църква не би приела.
В по-голяма част от протежението си „Път от кости“ се доближава до сплатерпънк – просто отчаяна борба за оцеляване, трупане на жертви и на постоянно нагнетено усещане за заплаха, докато пришълците се опитват да спасят кожата си и на детето, което са спасили. Дете, което е видяло нещо чудовищно, почти не говори, а когато го прави, плаши повече и от съществата, които методично и безмилостно следват бясно движещ се автомобил. Но истинската стойност на романа е всъщност в края му, точно там Голдън всъщност издига книгата до нещо повече от хорър, вкарва много мистика, много философия, а сцените, които рисува, са наистина вълнуващи – и едновременно смразяващи. Определено романът завършва подобаващо, без никакви захаросани геройства, а по различен и някак разбираем за това наистина различно от всяко друго място на планетата. Там, където всичко свръхестествено всъщност изглежда повече на място от начина на живот на смелчаците, които населяват тази негостоприемна среда.
И продължавам да си мисля колко още по-интересен роман би станал, ако авторът беше позволил на тези двамина нещастници да поживеят няколко дни с местните, да видим повече от техния живот, вярвания, мечти и надежди, страхове също, преди да започне ужасът, но нейсе. И така е определено нещо различно.
Още по темата
