Една по една неиздавани досега книги на Габриел Гарсия Маркес се появяват на български, но едва ли някоя ще ме зарадва така, както „Пътешествие по Източна Европа“ – защото, от една страна, е един прекрасен пътепис на южноамериканеца в Източния блок едва дванайсет години след края на Втората световна война, от друга, защото такъв честен и непредубеден поглед към изграждането на комунизма в тези държави е трудно да се намери. А както може да се очаква, геният на Маркес украсява този текст и го превръща в истинска литература.
Маркес и неговите приятели, чиято самоличност той прикрива в текста си, но в прекрасния предговор на преводачката са написани и кои са, просто взимат кола и преминават в ГДР, а сетне отиват и във все още неразделения от Стената Берлин. С почуда констатират как американците и руснаците се надпреварват да превърнат града във витрина на възможностите си, но всичко останало там, включително трагедията на окупаторите, виждат в негативна светлина. Той пише:
За нас беше неразбираемо как народът в Източна Германия, след като държеше в ръцете си властта, средствата за производство, търговията, банките, масовите комуникации, можеше да е толкова тъжен, най-тъжният народ, който някога бях виждал.
И продължава:
Народът не се примирява да поеме целия товар, за да живеят по-добре идните поколения. Никой не се труди с ентусиазум: текстилната промишленост, която е лишена от стимула на конкуренцията, произвежда ужасна конфекция, като за чучела. Тъй като няма собственици, тъй като никой не ги уволнява, тъй като не осъзнават как може да има социализъм без обувки, обслужващите стоят със скръстени ръце, докато клиентите чакат, и не им пука, че през целия неделен следобед ще стоят на опашка, за да изпият една лимонада. От министерствата до кухните съществува толкова сложна бюрократична бъркотия, кавато само един народен режим би съумял да оправи.
Впечатленията му от Чехословакия са диаметрално противоположни, там всичко е коренно различно.
Не срещнах нито един чех, който да не е повече или по-малко доволен от съдбата си. Студентите изразяват недоволство единствено от прекаления контрол върху чуждестранната литература и печатните издания и от трудностите за пътуване в чужбина.
Единственото, което не разбира, е как руснаците толерират това свободомислие, но както знаем, това ще е до време. Полша, от друга страна, е колоритна със запазената роля на религията.
Черквите са отворени през целия ден и от улицата може да видите как избирателите на първия секретар на Комунистическата партия Владислав Гомулка са коленичили с разперени ръце пред Христос. В края на туристическата ни обиколка на варшавската катедрала една старица, която се молеше на висок глас пред главния олтар, се изправи и когато минахме покрай нея, ни поиска милостиня. Трябва да отбележа, че бе единственият просяк, когото видях отвъд Желязната завеса.
И все пак бедни са всички, пише Маркес, но запазват своето достойнство.
Общото впечатление е на крайна нищета. По-впечатляваща, отколкото в Източна Германия и в Унгария. Но един факт говори в полза на поляците: подложени на продължителни лишения, съсипани от войната, доубити от неотложността на реконструкциите и от грешките на управниците си, те се стараят да продължават да живеят с известно благородство. Може да са закърпени, но не са окъсани. Бедни са до невъзможна за описване крайност, но се вижда, че се възправят срещу нищетата с непокорство, което поне в Източна Германия не се забелязва. Във вехтите си дрехи и износените си обувки поляците са запазили достойнство, което внушава уважение.
Разбира се, голяма част от историята на Маркес е посветена на посещението му в СССР във връзка с мащабен международен фестивал, за който властите се готвят с години, за да покажат най-доброто си лице. Но това, което впечатлява писателя, са хората и тяхната доброта.
Само френските влакове са толкова точни, колкото съветските. В купето си намерихме разписание, отпечатано на три езика, което се спазваше до секундата. Възможно е организацията по железниците да е била подобрена, за да се направи впечатление на делегатите. Но е малко вероятно. Имаше по-важни неща, които впечатляваха западните гости, и те не се прикриваха. Сред тях радиоприемниците с едно-единствено копче: за Радио Москва. Апаратите са много евтини, но свободата на радиослушателя в Съветския съюз е ограничена: да слуша Радио Москва или да не включва приемника.
И натам Маркес подробно описва удобствата на руските влакове, толкова наложителни при безкрайните разстояния, които изминават – крайността е експресът от Владивосток до Москва, който пътува цяла седмица и изминава разстояние, равно на това от екватора до полюсите. Мащабът на Съветския съюз е нещо, което дълбоко впечатлява писателя, и не без чудесна ирония той пише: „22 400 000 квадратни километра без нито една реклама на „Кока-Кола“.
След това описва пространно изключителното гостоприемство на руснаците, тяхната непонятна за него щедрост, но и ламтежът им за копчетата на дрехите на чуждестранните посетители. През смях описва как никъде не са плащали сметки, винаги местните са ги черпели, как човек трябва да внимава, защото те са способни да се разорят, за да угодят на гостите. Казва: „Човек се спираше да си купи сладолед в Москва и му се налагаше да изяде още двайсет освен сладкишите и бонбоните“. Също така го впечатлява изключителната организация на цялото събитие, което посещава.
Краят на книгата обаче крайно минорен – посещението в Унгария буквално 10 месеца след въстанието, което съветските сили смазват безмилостно. Маркес вижда една смачкана, унизена страна, и не пести тежките си думи.
„Пътешествие по Източна Европа“ е толкова разноцветна книга. Писателят и неговите спътници се изненадват на всичко, включително колко много южноамериканска музика се слуша в Източния блок, какви ерудити срещат навсякъде, и как хората се адаптират към пълните трансформации, на които са подложени държавите им. Само можем да съжаляваме, че не е слязъл на юг, щеше да бъде страхотно да видим какво мисли за НРБ. Макар че май знаем.
