Рядко се е случвало да чакам книга с такова нетърпение – бях срещал споменавания за кораба „Уейджър“ и трагичната съдба на неговия екипаж в други книги, но цялостна история така и не ми бе попадала, още повече от разказвач от ранга на Дейвид Гран – същия, който ни предостави „Убийците от Оклахома и раждането на ФБР“, която заради мащабния филм на Мартин Скорсезе излезе под още едно заглавие – „Убийците на цветната луна“. Този път той насочва своя взор към средата на XVIII век, когато глобалното противопоставяне между Великобритания и Испания довежда до формирането на една крайно злополучна – но и по ироничен начин триумфална – експедиция, част от която е именно този прочул се по-късно кораб. Целта ѝ е проста – „трябва да се отвлече испанският галеон „Светата Дева от Ковадонга“, който носи повече от един милион сребърни монети, тон необработено сребро и известно количество бижута. Два пъти годишно Испания изпраща този галеон от Мексико до Филипините, за да купува коприна, подправки и други азиатски стоки, които на свой ред се продават в Европа и Америките.“ Или както го описва 22-годишният капелан Ричард Уолтър: „най-лелеяната плячка, която може да се желае по цялото земно кълбо“.
И макар истинската драма около „Уейджър“ и неговия екипаж – останките от който по-скоро – да се вихри в края на „Пътешествието на „Уейджър“, когато противоречивите версии на случилото се отвеждат оцелелите чак до военен съд, то още от самото начало организацията на експедицията предвещава трагедии. Гран обрисува в завладяващи детайли какво е да си моряк в онези времена и как точно се строят, поддържат и оборудват големите кораби, като разказът му е изключително далеч от романтиката на приключенските романи от моето детство. По-често това, което описва, граничи с кошмар. Или както казва Самюел Джонсън: „Никой мъж, който не може да си представи, че е в затвора, не става за моряк, защото да си на кораб, е като да си в затвора, плюс вероятността да се удавиш“.
Гран описва как „по улиците се пускат въоръжени банди, които принуждават квалифицираните моряци да постъпват на военна служба, т.е. на практика ги отвличат.“ Десетки такива са зачислени към екипажа на готвената ескадра под ръководството на комодор Джордж Ансън, но и също така десетки от тях успяват после да избягат, включително хора от хайката, изпратена да залови нови моряци. И тук нещата стават вече трагикомични:
Изпаднал в отчаяние, флотът предприема драстичната мярка да събере за ескадрата на Ансън 500 инвалидизирани войници от Кралската болница в Челси – дом за пенсионери, създаден през 17. век за ветерани, които са „стари, осакатени или стигнали до безпомощно състояние по време на службата си на Короната“. Много от тях са над 60-годишни, дори над 70, болни от ревматизъм, полуглухи, полуслепи, с тремор или с липсващи крайници. Предвид възрастта и степента им на инвалидност, тези войници са били счетени за негодни за активна военна служба. Преподобният Уолтър ги описва като „най-грохналите и мизерни човешки същества, които могат да бъдат събрани на едно място“.
Но дори и от тях половината успяват да избягат. В крайна сметка „Бойният кораб с право може да се нарече „въплъщение на света“, в който има представители на всякакви характери, както добри, така и много зли мъже“, има „разбойници от пътищата, обирджии, джебчии, развратници, комарджии, памфлетисти с остри езици, незаконни бащи, измамници, сводници, паразити, главорези, лицемери и натруфени контета“. А сред този екипаж се намира и шестнайсетгодшния мичман Джон Байрон, на когото предстои да стане дядо на поета лорд Байрон. Но преди това му предстои да преживее наистина много като част от екипажа на „Уейджър“, един от корабите от ескадрата под ръководството на капитан Чийп, бивш търговски плавателен съд, който Гран описва като „тумбеста и неповратлива 37,5-метрова обида за моряшките очи“.
Пътуването на ескадрата започва прекалено късно и е изпълнено с жестоки предизвикателства по пътя към най-върховното от всичките – прекосяването на смъртоносно опасната зона около нос Хорн, където оцеляването на ветроходните кораби често е въпрос на чист късмет. А „Уейджър“ не е кораб с късмет – не и след изминалите месеци на тежки болести, множество починали, борба със скорбута, който е „убил повече моряци, в сравнение с всички останали причини, в това число въоръжени стълкновения, бури, корабокрушения и болести. Повече от всички, взети заедно.“ Корабът е жестоко повреден, след като около нос Хорн се отделя от ескадрата, и е въпрос на време да потъне – оцелелите от екипажа едва се добират до безплоден и негостроприемен остров, където всъщност ще се развият всички драматични събития, различните версии за които до наши дни будят спорове. Там екипажът е в положението на децата от „Повелителят на мухите“ на Уилям Голдинг, делят се на враждуващи помежду си групи, тече постоянна борба за власт, а почти в духа на изключителния роман „Ужас“ на Дан Симънс „мнозина от моряците са убедени, някъде там се крие звяр и ги дебне.“ На острова бедстващите и гладуващи моряци са посетени от членове на племето кавескар, но налудничавите действия на британските моряци ги прогонват: „Ако се бяхме отнасяли с тях така, както би следвало – жалва се Байрон – щяха да са ни от голяма полза.“ Не закъснява и насилието между моряците, но най-противоречивият епизод от тяхната драма е убийство, извършено от самия капитан Чийп, който малко по малко губи контрол над своите подчинени. Част от тях вдигат бунт и решат да напуснат острова в отчаян опит да преплават Магелановия проток и да достигнат намиращия се на хиляди километри далеч бразилски бряг.
Далеч не всички ще го видят. А дори и тези, които ще оцелеят, тепърва ще се окажат във вихъра на драматични събития, защото тази отчаяна битка на живот и смърт на далечен остров има невъзможни за прогнозиране резултати по-късно, когато след невероятни преживелици, подробно описани от Гран, някои от оцелелите се добират до Англия. Докато същевременно комодор Ансън и хората му, останали само с флагманския кораб „Центурион“, успяват по не по-малко невероятен начин да завършат мисията си и да пленят „най-голямото съкровище, присвоявано от британски военноморски командир, като сегашният му еквивалент е около 80 милиона долара. Ансън и хората му са пленили най-голямата плячка на всички океани.“
Всъщност имам още цели страници с бележки от книгата, отбелязващи причудливи моменти, смайващи обрати, невероятни геройства или мерзости. Но не мога да предам и на йота подробния стил на Дейвид Гран, който ни запознава отблизо с мнозина от екипажа на „Уейджър“, с техните силни страни и човешки слабости, с терзанията им как да постъпят в надеждите си за оцеляване, но и за запазване на йерархията и дисциплината. Цялата книга е посветена на подвизите, на които е способен човешкият дух, но и на кошмарните условия, при които се живее на тези кораби – трупове, трупове и пак трупове, замайващо е по колко разнообразни начини моряците умират, и как все пак остават достатъчно, за да намерят начин да продължат напред, непонятно как. А не по-малко интересно е как всъщност завършва всичко, след като оцелелите се добират до Англия и трябва да защитят пред властите своите действия там, където законите изглеждат като нещо крайно далечно и ненужно. И да напишат своите книги, и да разкажат своята истина – която тогава е толкова важна, а в наши дни полузабравена. Но ето че „Пътешествието на „Уейджър“ и предстоящата му екранизация пак от Мартин Скорсеза я възкресяват.
Книгата ми напомни и на изключителната „Магелан – човекът и неговото дело“ на Стефан Цвайг, и там подобни невероятни събития се редуваха, за да ознаменуват първото обикаляне на земното кълбо.
От същия автор
От същите жанрове
